Когато любовта не стига: Моят опит да спася Петър и себе си

— Петре, пак ли си пил? — гласът ми трепереше, докато гледах как синът ми се опитва да отключи входната врата с треперещи ръце. Беше два през нощта, а той се връщаше за пореден път, миришещ на алкохол и отчаяние. В този момент не знаех дали да го прегърна или да го изгоня. Сълзите ми вече бяха пресъхнали, а сърцето ми — изтръпнало от болка.

Петър беше всичко за мен. След като баща му ни напусна, когато беше на десет, аз станах и майка, и баща. Работех на две места — в детската градина сутрин, а вечер чистех офиси. Всичко правех за него. Но някъде по пътя нещо се счупи. Първо започна да закъснява от училище, после идваха обаждания от класната, че не е ходил изобщо. После започнаха да изчезват пари от портмонето ми.

— Не разбирам защо не го оставиш — каза ми веднъж сестра ми Катя, докато седяхме в кухнята на чаша чай. — Той те съсипва. Ти си му дала всичко, а той…
— Той ми е син, Катя! Как да го оставя? — прекъснах я аз и усетих как гласът ми се пречупва.

Съседите вече ме гледаха с други очи. В блока всички знаеха за проблемите ни. Когато Петър беше на 19, полицията го прибра заради кражба от магазина на ъгъла. Беше ужасно — погледите, шушукането по стълбището, дори приятелките ми от детството започнаха да ме избягват.

— Ти си виновна! — крещеше ми веднъж майка ми по телефона. — Разглезила си го! Ако беше по-строга…

Всяка вечер се молех на Бог да ми даде сили. Понякога си представях как всичко ще се оправи — Петър ще намери работа, ще срещне добро момиче, ще има семейство. Но реалността беше друга. Веднъж го намерих припаднал в банята, с празна бутилка водка до него. Извиках линейка, а лекарят ме погледна с онзи съчувствен, но уморен поглед:

— Госпожо, ако не потърсите помощ за него и за себе си, ще стане по-лошо.

Започнах да ходя на срещи за родители на зависими деца. Там срещнах други майки — като мен, със същата болка в очите. Разказвахме си истории, плакахме заедно. Някои бяха загубили децата си напълно — или в смисъл на живота, или буквално.

— Не можеш да го спасиш, ако той сам не поиска — каза ми една жена, Маргарита. — Понякога любовта значи да го пуснеш.

Тези думи ме преследваха дълго. Как се пуска дете? Как се живее с мисълта, че може би утре няма да го има? Всяка сутрин се будех с тревога — дали е добре, дали е жив.

Една вечер Петър се прибра пребит. Лицето му беше подуто, дрехите скъсани.
— Мамо… — прошепна той и се разплака като малко дете.
Тогава го прегърнах силно и само повтарях: „Тук съм, тук съм…“

На следващия ден го заведох в клиника за лечение на зависимости. Първите дни бяха ужасни — крещеше, обвиняваше ме, че съм го предала.
— Ти не ме обичаш! Искаш да ме затвориш като животно!
— Обичам те толкова много, че не мога повече да гледам как се унищожаваш! — извиках през сълзи.

Минаха месеци. Имаше дни на надежда и дни на отчаяние. Петър понякога се връщаше към старите навици, после пак започваше отначало. Семейството ми продължаваше да ме обвинява или просто мълчеше. Съседите вече не говореха с мен изобщо.

Но аз не се отказах. Започнах да пиша дневник — всяка вечер записвах мислите си, страховете си, малките победи. Научих се да се грижа и за себе си — понякога излизах на разходка в парка или четях книга до късно през нощта.

Един ден Петър дойде при мен и каза:
— Мамо… благодаря ти, че не ме остави.
Тогава разбрах, че битката не е свършила, но вече не съм сама в нея.

Сега понякога се питам: Дали любовта е достатъчна? Или понякога трябва да пуснем най-скъпото си същество, за да го спасим? Какво бихте направили вие?