Тежестта на мира: Историята на една дъщеря, която винаги трябваше да бъде силна

– Пак ли ти ще оправяш всичко, Ели? – гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха.

Беше неделя сутрин, а в нашия дом неделите никога не бяха спокойни. Брат ми – Иван, пак се беше скарал със сестра ми – Мария, този път заради някакви пари, които уж си били разменили преди месеци. Майка ми плачеше, баща ми мълчеше и гледаше телевизия, сякаш нищо не се случва. Аз – пак посредата. Винаги посредата.

– Мамо, ще говоря с тях. Не се тревожи – казах с гласа на човек, който е свикнал да носи чуждите тревоги като свой ежедневен товар.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Вече не помнех кога за последно някой беше попитал как съм аз. Винаги бях тази, която изглаждаше нещата. Когато Иван и Мария се караха – аз ги събирах. Когато майка ми се оплакваше от баща ми – аз я утешавах. Когато баща ми се ядосваше на всички – аз го разсмивах. Дори когато мъжът ми, Петър, се връщаше от работа намръщен и изнервен, аз бях тази, която го посрещаше с усмивка и топла вечеря.

Но тази сутрин не можех повече. Чувствах се празна. Сякаш всичко в мен беше изчерпано.

– Ели, ти си нашата опора – беше казала веднъж майка ми. – Ако не беше ти, всичко щеше да се разпадне.

А аз? Аз имах ли право да се разпадна?

Взех телефона и набрах Мария.

– Какво има пак? – изсъска тя още преди да кажа нещо.

– Моля те, Мария, нека поговорим спокойно. Знам, че си ядосана на Иван, но…

– Не ме интересува! Винаги го защитаваш! А той само взима и никога не връща! – гласът ѝ трепереше от гняв.

– Не го защитавам. Просто искам да намерим решение. Моля те…

– Писна ми! Все ти ще оправяш всичко! А кой оправя теб, Ели? – затвори телефона.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Кой оправя мен? Никой. Никога.

Седнах на кухненския стол и се разплаках. Тихо, без звук, за да не чуе Петър от другата стая. Не исках да го тревожа. Той имаше достатъчно свои проблеми.

Спомних си как като малка майка ми ме караше да отстъпвам на Иван, защото „той е по-малък“. После трябваше да отстъпвам на Мария, защото „тя е по-чувствителна“. Аз бях „силната“. Аз трябваше да разбирам всички. Да прощавам всичко. Да изглаждам всичко.

Дори когато бях на 16 и имах първата си голяма любов, а той ме заряза заради друга, майка ми каза:

– Не плачи, Ели! Ти си умна и силна! Ще го преживееш!

Никой не ме прегърна тогава. Никой не каза: „Разбирам те.“

Телефонът пак звънна. Този път беше Иван.

– Ели, кажи на Мария да спре с глупостите! Аз ѝ дадох парите! Тя забравя!

– Иван… – започнах уморено.

– Само ти можеш да я вразумяваш! Ако не беше ти…

– Ако не бях аз… какво? – прекъснах го за първи път в живота си.

Той замълча.

– Ако не бях аз… щяхте ли да говорите изобщо? Щяхте ли да се виждате на празници? Щяхте ли да имате семейство?

– Ели… – гласът му стана тих.

– Знаеш ли колко ми е тежко? – прошепнах. – Знаеш ли колко пъти съм искала просто някой да ме попита как съм?

Той мълчеше.

– Извинявай… – каза най-накрая и затвори.

Петър влезе в кухнята.

– Пак ли семейните драми? – попита с досада.

– Да… – отвърнах тихо.

– Ели, трябва да спреш да се занимаваш с тях. Само си тровиш нервите. Виж ме мен – аз си гледам работата и не ми пука кой с кого се кара!

Погледнах го и за първи път усетих гняв към него. Лесно е да не ти пука, когато никой не очаква от теб да оправяш всичко. Лесно е да си спокоен, когато друг носи тежестта на всички останали.

– Петре… някога питал ли си ме как съм? – попитах тихо.

Той ме изгледа учудено.

– Какво значи това? Добре си, нали? Всичко върви…

– Не съм добре – прекъснах го. – Уморена съм. Изтощена съм от това винаги да съм силната. Винаги да съм тази, която оправя всичко. А никой не оправя мен.

Той замълча. За първи път видях объркване в очите му.

– Ели… извинявай… Не знаех…

– Никой не знае – казах и избухнах в сълзи.

Тази вечер заспах сама на дивана. Петър не дойде при мен. Може би беше обиден или просто не знаеше какво да направи. На следващия ден получих съобщение от Мария: „Извинявай.“ После и от Иван: „Ще поговорим ли?“

Може би за първи път в живота си бях казала истината на глас. Може би за първи път някой чу болката ми.

Но дали ще се промени нещо? Дали някой ще поеме част от тежестта? Или пак ще остана сама с чуждите проблеми?

Кажете ми… Колко дълго един човек може да бъде силен за всички останали? А кой ще бъде силен за него?