Бабината гордост: Истината зад пердетата на нашия дом

— Даниела, сложи още една чиния на масата! — изкрещя баба Мария от кухнята, докато аз се опитвах да скрия треперенето на ръцете си. Беше петък вечер, а в нашия дом това означаваше едно: баба ще събере всички съседи и ще се хвали с „перфектното“ си семейство.

Вратата се отвори с трясък и влязоха леля Снежа и чичо Кольо. Баба веднага ги посрещна с широка усмивка и започна да разказва как внукът ѝ – моят син Петър – бил най-умният в класа, макар че го беше виждала всичко на всичко три пъти през последните две години. „Нашият Петърчо, ей такъв златен!“, хвалеше се тя, а аз стисках зъби, защото знаех колко далеч е истината от думите ѝ.

— Марийке, как успяваш всичко? — попита леля Снежа с възхищение. — И готвиш, и работиш, и гледаш внуците…

Баба се изправи гордо: — Аз съм жена от старата школа! Всичко мога! А Даниела ми помага, нали, Дани?

Погледнах я. Очите ѝ търсеха потвърждение. Усмихнах се насила:

— Разбира се, бабо.

Вътре в мен обаче бушуваше буря. Истината беше, че баба почти не познаваше Петър. Когато идваше у нас, винаги беше заета да разказва на съседките какви сме добри, как всичко е подредено, как никога не се караме. А аз? Аз бях просто декор в нейната пиеса.

Помня един следобед миналата есен. Петър беше болен и имах нужда от помощ. Обадих ѝ се:

— Бабо, можеш ли да дойдеш за малко? Петър има температура…

— Ох, злато, не мога сега. Имам гости. Ще мине, нали е млад…

Тогава разбрах – баба обича да се хвали с нас, но не и да бъде до нас, когато наистина имаме нужда.

Вечерята продължи с обичайните истории. Баба разказваше как като млада е работила на три места, как е спестявала всяка стотинка за децата си. Чичо Кольо кимаше одобрително, а леля Снежа въздишаше:

— Ах, Марийке, ти си истинска царица!

Петър седеше до мен и мълчеше. Знаех, че му е неудобно – баба го гледаше сякаш е трофей.

След десерта баба започна нова тирада:

— А знаете ли, че Петърчо вече чете книги за големи? Само аз му купувам такива!

Петър ме погледна объркано:

— Мамо, коя книга ми е купила баба?

Всички млъкнаха. Баба се изчерви:

— Е, аз… нали… миналата Коледа…

— Тогава ти ми подари чорапи — каза Петър тихо.

Настъпи неловко мълчание. Леля Снежа се опита да смени темата:

— Ама чорапите бяха хубави!

Аз не издържах повече. Станах от масата:

— Бабо, защо винаги разказваш неща, които не са истина? Защо не ни питаш как сме наистина?

Баба ме погледна като ударена:

— Какво говориш, Даниела? Аз само добро искам!

— Не ни познаваш — прошепнах аз. — Не знаеш какво харесва Петър, не знаеш кога съм тъжна или кога имам нужда от помощ. Но пред хората си най-добрата баба.

Баба замълча. За първи път видях в очите ѝ страх и самота.

След вечерята всички си тръгнаха бързо. Останахме само аз и тя в кухнята.

— Даниела… — започна тя тихо. — Знам, че не съм идеална. Но ако не се хваля с вас… кой ще ме забележи? Кой ще ме уважава?

Погледнах я и за първи път я видях не като горда жена, а като самотен човек, който се страхува да бъде забравен.

— Бабо — казах тихо — ние щяхме да те обичаме повече, ако просто беше до нас.

Тя избърса сълзите си с престилката.

— Може би е време да започна да слушам повече…

Тази вечер промени всичко между нас. Започнахме да говорим повече – за истински неща, за болките и радостите ни. Баба вече не беше само актриса в пиеса за чуждите очи.

Но понякога се питам: колко често гордостта ни пречи да видим хората до себе си? Колко често лъжите ни правят самотни?