Когато любовта се превърне в предателство: Историята на една българска майка

– Не мога да повярвам, че го правиш, Мартине! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си нотариалния акт. Синът ми стоеше срещу мен, очите му бяха празни, а устните стиснати в тънка линия. В този момент времето спря – между нас стоеше не просто лист хартия, а цялата ни история, цялата ми вяра в него.

Всичко започна преди пет години, когато съпругът ми почина внезапно. Останах сама с Мартин – тогава още студент в София, с големи мечти и още по-големи обещания. „Мамо, ще се грижа за теб. Ще ти върна всичко стократно!“, казваше ми често, докато вечеряхме в малката ни кухня в Пловдив. Вярвах му. Как да не вярваш на собственото си дете?

След смъртта на баща му Мартин се промени. Започна да се прибира все по-рядко, а когато идваше, беше нервен, избухлив. „Мамо, животът е труден. Пари трябват навсякъде!“, повтаряше. Аз се опитвах да го разбера – млад човек е, иска да успее. Затова, когато ме помоли да прехвърля апартамента на негово име – „за да мога да тегля кредит и да започна бизнес“ – не се поколебах. Подписах всичко, без да чета дребния шрифт.

Съседката ми леля Пенка ме предупреди: „Марийче, не прави тази глупост! Децата вече не са като нас. Ще останеш на улицата!“ Аз само се усмихнах: „Мартин никога няма да ме изостави.“

Първите месеци след прехвърлянето всичко беше наред. Мартин идваше по-често, носеше подаръци, говореше за планове. После изведнъж спря да се обажда. Започнах да усещам студенина в гласа му, когато го търсех по телефона. „Зает съм, мамо. Имам работа.“

Една вечер през ноември той дойде с непозната жена. „Това е Ива – ще живее с нас за малко.“ Не попитах нищо – радвах се, че е щастлив. Но „малкото“ се превърна в месеци. Ива започна да се държи като господарка на дома – местеше мебелите, изхвърли старите снимки на баща му, дори ми каза веднъж: „Вие сте твърде привързана към миналото.“

Скоро след това Мартин ми заяви: „Мамо, трябва да си намериш друго място. Апартаментът вече не е твой.“

– Какво говориш? – прошепнах аз.
– Трябва ми пространство. Ива е бременна.
– Но… аз… къде ще отида?
– Това вече не е мой проблем.

Светът ми се срина. Излязох от дома си с една чанта дрехи и няколко снимки. Отидох при леля Пенка – тя ме прие без думи, само ме прегърна силно.

Минаха месеци. Опитах се да говоря с Мартин – не отговаряше на обажданията ми. Писах му писма, оставях бележки пред вратата – нищо. Чувах от съседи, че апартаментът бил продаден и новите собственици вече правели ремонт.

Всяка вечер лежах на дивана в малката стая при леля Пенка и се питах: къде сбърках? Дадох всичко на сина си – любовта си, младостта си, дома си. Защо ме предаде така жестоко?

Една сутрин го видях случайно на улицата – вървеше бързо, държеше за ръка малко момченце. Ива вървеше до него с гордо вдигната глава. Спрях ги:
– Мартине…
Той дори не ме погледна:
– Нямам време.
– Аз съм ти майка!
– Вече не.

Сълзите ми потекоха по бузите. Хората минаваха покрай мен и ме гледаха със съжаление или безразличие.

Сега съм на 62 години и живея при леля Пенка. Всеки ден гледам снимката на Мартин като малък – усмихнато момче с големи кафяви очи. Питам се: какво стана с него? Кога любовта ни се превърна в предателство? Има ли прошка за такава болка?

Кажете ми… ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Или има рани, които никога не зарастват?