Когато сестра ми се омъжи, а баба дойде при нас: Любов, дълг и изгубени мечти

— Не мога повече, Мария! — гласът на Иван трепереше, а очите му бяха вперени в мен с отчаяние. — Всяка вечер се връщам от работа и вместо да си починем заедно, слушаме как баба ти се оплаква от болките в краката и как никой не я разбира.

Стоях до прозореца, стискайки чашата с чай, докато навън дъждът барабанеше по ламаринения покрив. В този момент се чувствах като затворник в собствения си дом. Сестра ми Ана се беше омъжила преди месец. Сватбата беше шумна, весела, всички плакахме от радост. Но още тогава знаех — нещо ще се промени. И то не за добро.

Баба Нада дойде при нас веднага след като Ана замина за Пловдив с мъжа си. „Не мога да остана сама в онзи празен апартамент,“ каза тя с треперещ глас. „Ти си ми останала, Марийче. Само ти.“ Как да ѝ откажа? Тя ме е гледала като малка, разказвала ми е приказки, държала ме е за ръка, когато майка ни почина. Но сега… сега всичко беше различно.

— Иван, моля те… — прошепнах аз. — Тя няма никого освен мен.

Той въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама със себе си и с тежестта на избора си. Баба беше в хола, гледаше новините и тихо мърмореше нещо за политиците. Всяка вечер едно и също: „Тия пак ще ни излъжат… Едно време беше друго…“ Понякога се улавях, че не я слушам. Мислите ми бягаха към Иван, към мечтите ни за пътешествия, за малък апартамент само за нас двамата, за спокойствие.

На следващата сутрин баба ме събуди рано.

— Марийче, направи ми чайче, че пак не съм спала цяла нощ. Краката ме болят ужасно.

Погледнах я — сбръчкана, с побелели коси, но очите ѝ още искряха. Усмихнах се насила и ѝ приготвих чая. Иван вече беше излязъл за работа, без да каже дума.

Следобед Ана ми звънна по телефона.

— Как е баба? — попита тя весело.

— Добре е… — отвърнах сухо.

— А ти?

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Да ѝ кажа ли истината? Че се чувствам задушена? Че Иван вече почти не говори с мен? Че всяка вечер плача тихо в банята?

— Всичко е наред — излъгах.

— Ако има нещо, казвай ми — настоя тя. — Знам, че не е лесно…

— Не се тревожи за мен. Радвай се на новия си живот.

Затворих телефона и се разплаках. Защо винаги трябваше аз да съм тази, която поема всичко? Защо Ана можеше да избяга, а аз трябваше да остана?

Вечерта Иван се прибра по-рано от обикновено.

— Мария, трябва да поговорим — каза сериозно.

Седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Баба беше заспала пред телевизора.

— Не мога повече така — започна той. — Обичам те, но това не е живот. Не сме семейство, а санаториум. Ти си станала чужда. Виждам те само как тичаш между работа и баба ти. Кога за последно излязохме само двамата?

Погледнах го безпомощно.

— Какво искаш да направя? Да я изхвърля на улицата?

— Не казвам това! Но има домове за възрастни хора… Може би ще ѝ е по-добре там…

— Никога! — извиках аз. — Тя ще умре от мъка!

Иван стана рязко и тресна вратата след себе си. Останах сама в тъмната кухня, стиснала юмруци от безсилие.

На следващия ден баба падна в банята. Намерих я на пода, плачеща от болка и страх.

— Не казвай на Ана… Моля те… Не искам да ви създавам проблеми…

В този момент разбрах колко е крехка. Колко много ме обича и колко много се страхува да не бъде товар.

Заведох я в болницата. Лекарят каза, че няма счупвания, но трябва да почива повече. Върнахме се у дома мълчаливо.

Иван не се прибра тази вечер. Писах му съобщение: „Моля те, върни се.“ Не отговори.

Дните минаваха в рутина: работа — грижи за баба — самота. Ана звънеше все по-рядко. Иван спря да идва у дома.

Една вечер седнах до баба на дивана.

— Бабо… — започнах тихо. — Страх ме е…

Тя ме погледна с уморени очи.

— От какво те е страх, дете?

— Че ще остана сама. Че ще изгубя всичко…

Баба хвана ръката ми.

— Животът е тежък, Марийче… Но ти си силна. Аз вече съм живяла своето. Не позволявай на никого да ти отнеме щастието.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път осъзнах, че трябва да избера себе си. Но как? Как да оставя човека, който ме е отгледал? Как да запазя любовта си към Иван?

Сега стоя тук, пишейки тези редове, разкъсана между дълга към семейството и мечтите си за собствен живот. Всеки ден се питам: Кога любовта и обичта към близките ни престават да бъдат благословия и се превръщат в окови? И има ли изход за хора като мен?