Любовта на една баба под съмнение: Аз ли съм проблемът?

– Мария, трябва да поговорим. – Гласът на снаха ми, Елица, беше студен като зимен вятър. Стоеше на прага на кухнята ми, с ръце скръстени пред гърдите. Внукът ми, Сашко, се беше свил зад нея, с очи пълни със страх и объркване.

Сърцето ми се сви. Знаех, че нещо не е наред още от сутринта, когато Елица дойде да го вземе по-рано от обикновено. Но не очаквах това. Не очаквах думите, които щяха да ме разкъсат отвътре.

– Мисля, че влияеш зле на Сашко – каза тя тихо, но твърдо. – Постоянно му угаждаш, не спазваш нашите правила. Той започна да се държи лошо у дома.

Погледнах към Сашко. Малките му ръчички стискаха ръба на якето му. Спомних си как сутринта му направих любимите палачинки с домашно сладко и как се смяхме заедно на старите ми снимки от младежките години. Винаги съм вярвала, че любовта и топлината са най-важното за едно дете.

– Елице, аз само искам да му е добре… – прошепнах.

– Не разбираш! – прекъсна ме тя. – Ти го учиш, че всичко му е позволено. После аз трябва да оправям последствията. Не искам повече да идва при теб толкова често.

Тези думи ме удариха като шамар. Усетих как се разклащам на място. Сякаш някой изтръгваше част от мен.

След като си тръгнаха, останах сама в тишината на апартамента си. Чувах само тиктакането на часовника и ехото на думите ѝ: „лошо влияние“. Как можех аз – майка на двама сина, баба на три внучета – да бъда вредна за собственото си семейство?

Вечерта синът ми, Петър, ми се обади.

– Мамо, Елица е притеснена… Може би трябва малко да се дръпнеш назад. Не искаме Сашко да се обърква.

– Петре… – гласът ми трепереше. – Аз го обичам. Не мога без него.

– Знам, мамо. Но трябва да уважаваш нашите решения.

Затворих телефона с усещането, че губя битка, която дори не съм знаела, че водя.

Дните минаваха бавно. Апартаментът ми беше по-тих от всякога. Поглеждах към детските играчки в ъгъла и снимките по стената – Сашко с усмивка до уши, държащ ме за ръка на морето миналото лято. Спомних си как майка ми ме учеше да меся козунак и как цялото семейство се събираше около масата за Великден. Тогава никой не броеше колко парчета сладки сме изяли или дали сме си легнали навреме.

Започнах да се питам: може би времената са други? Може би днешните родители знаят по-добре? Но защо тогава тази болка в гърдите ми не минаваше?

Една вечер чух звън на вратата. Отворих и видях Сашко с Петър.

– Мамо… – Петър изглеждаше уморен. – Може ли да поговорим?

Седнахме тримата на масата. Сашко мълчеше и гледаше в скута си.

– Бабо… – прошепна той най-накрая. – Ти вече не ме обичаш ли?

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Обичам те повече от всичко, мило дете! Просто… понякога възрастните се карат за глупости.

Петър сложи ръка върху моята.

– Мамо, знам колко ти е трудно. Но Елица има нужда от подкрепа. Тя се чувства несигурна като майка…

– А аз? – попитах през сълзи. – Аз какво съм тогава? Само гледачка?

Петър въздъхна тежко.

– Не, мамо… Ти си баба му. Но трябва да намерим баланс.

В следващите седмици започнах да виждам Сашко по-рядко. Когато идваше, се стараех да спазвам всички правила: без сладки преди вечеря, без телевизия след осем, без изненадващи подаръци. Но усещах как между нас се появява невидима стена.

Една неделя Сашко дойде при мен и прошепна:

– Бабо, защо вече не играем на нашите игри?

Погалих го по косата.

– Защото мама и тате искат така…

Той ме погледна с онези големи кафяви очи:

– А ти щастлива ли си?

Не знаех какво да отговоря.

Започнах да пиша писма до себе си – спомени от моето детство, от младостта ми в Пловдив, от първите години като майка и после като баба. Питах се: кога любовта става прекалена? Кога грижата започва да тежи?

Една вечер Елица ми се обади неочаквано.

– Мария… Извинявай за всичко. Просто понякога се страхувам, че няма да бъда достатъчно добра майка като теб…

Замълчах дълго.

– Елице… Аз никога не съм искала да ти преча. И аз имам своите страхове…

За първи път говорихме открито – за страховете си, за вината, за любовта към едно дете, което ни свързва завинаги.

Сега виждам Сашко по-често. Понякога пак му правя палачинки, но винаги питам родителите му първо. Научих се да давам любовта си по нов начин – по-тихо, по-внимателно.

Но нощем все още лежа будна и се питам: Може ли една баба да обича твърде много? Или просто светът вече не разбира нашата любов?

Кажете ми вие: Къде е границата между грижата и прекалената намеса? Аз ли съм проблемът или просто времената са други?