„Айде да си разделим сметката“: Вечерята, която преобърна живота ми

„Айде да си разделим сметката“, каза той и усетих как кръвта ми се качва в лицето. Бяхме седнали в малко заведение на „Шишман“, а навън валеше ситен дъжд. Димитър, с когото се запознах в един от онези приложения за запознанства, изглеждаше спокоен, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Аз обаче се почувствах като ударена с мокър парцал.

Не знам защо, но очаквах нещо различно. Може би защото цялата седмица си пишехме до късно през нощта, смеехме се на глупави шеги и споделяхме мечти за пътувания и книги. Може би защото в мен още живееше онази наивна надежда, че ще срещна някой, който ще ме изненада приятно. Но ето ме тук – с чаша евтино вино пред себе си и сметка, която трябва да деля с човек, когото дори не познавам истински.

„Няма проблем“, казах тихо, но вътрешно кипях. Не беше въпросът в парите – можех да си платя сама. Беше въпросът в жеста, в отношението. В това, че исках да се почувствам специална, поне за една вечер.

Димитър явно усети напрежението ми. „Извинявай, ако съм те обидил. Просто така съм свикнал – всичко по равно. Не искам да се чувствам длъжен на никого.“

Погледнах го внимателно. Имаше нещо искрено в думите му, но и нещо болезнено познато – страхът от близост, от това да дадеш повече, отколкото получаваш. Замислих се колко често и аз самата съм се крила зад подобни оправдания.

„Знаеш ли“, започнах колебливо, „понякога не става дума за парите. Понякога просто искаш да видиш дали някой ще направи нещо малко за теб.“

Той се усмихна тъжно. „Може би си права. Но аз съм израснал в семейство, където всичко се броеше – кой е измил чиниите, кой е платил тока. Майка ми винаги повтаряше: ‘Не разчитай на никого, освен на себе си.’ И аз така съм свикнал.“

В този момент си спомних собственото си семейство – вечните караници между майка ми и баща ми за пари, за това кой е дал повече, кой е жертвал повече. Колко често съм чувала: „Ти не знаеш колко струва всичко това!“ или „Аз работя по цял ден заради вас!“ Може би затова толкова силно копнеех някой просто да ме изненада с малък жест.

Вечерята продължи неловко. Говорехме за работа – той беше IT специалист в малка фирма, аз – учителка по литература в кварталното училище. Разказвах му за децата, за това как едно момиче ми беше подарило рисунка с надпис „Вие сте най-добрата госпожо“. Той се усмихна и каза: „Ей такива неща са истински важни.“

Но между нас вече имаше стена. Усетих как започвам да се затварям в себе си, да броя минутите до края на срещата. Когато сервитьорката донесе сметката, Димитър я раздели педантично на две – дори изчисли кой е изпил повече от бутилката вино.

На тръгване ме изпрати до спирката на трамвая. Валеше още по-силно. Стояхме под навеса и мълчахме.

„Съжалявам, ако съм те разочаровал“, каза той тихо.

Погледнах го – този път без гняв. Видях в очите му умората на човек, който цял живот е броил всяка стотинка и всяка емоция.

„Не знам дали ме разочарова или просто ми напомни за неща, които не искам да помня“, отвърнах аз.

Трамваят дойде. Качих се и през прозореца видях как Димитър стои сам под дъжда.

Вкъщи майка ми ме посрещна с обичайното: „Пак ли си сама? Кога ще намериш някой свестен?“ Не ѝ отговорих. Седнах на леглото и се загледах в тавана.

Защо ни е толкова трудно да се доверим? Защо малките жестове ни изглеждат като лукс? И дали някога ще спрем да делим не само сметките, а и чувствата си?

Как мислите – заслужаваме ли повече или просто трябва да приемем реалността такава, каквато е?