Апартаментът, който никога не беше мой: История за семейни очаквания и граници

— Не можеш да държиш този апартамент само за себе си, Мария! — гласът на майка ми пронизваше тишината като нож. Стоях в хола на бащиния апартамент, още миришещ на неговия одеколон и старите му книги. Слънцето се прокрадваше през пердетата, а в мен се бореха гняв и вина.

— Мамо, това е единственото нещо, което ми остана от татко. Не мога просто да го дам — прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб и ръкомахаше нервно.

— Брат ти и Елена имат нужда! Те са семейство, имат две деца! Какво ще правят в онази гарсониера? — настоя тя, сякаш моите чувства нямаха никакво значение.

В този момент Елена се появи на прага. Усмихна се престорено и ме прегърна, сякаш сме най-близки приятелки. — Много ще ни помогнеш, Мария. Ще ти бъда благодарна цял живот — каза тя с онзи глас, който използваше само когато искаше нещо.

Вътрешно кипях. Баща ми беше оставил апартамента на мен — единственото нещо, което някога беше само мое. Помнех как седяхме на балкона и той ми казваше: „Това е твоят дом, Марийче. Когато ме няма, тук ще си спомняш за мен.“

Но сега всички очакваха да се откажа от него. Майка ми не спираше да ме убеждава. Всяка вечер по телефона: — Не бъди егоистка! Елена е като дъщеря за мен. Ти нямаш деца, нямаш семейство — какво ще го правиш този апартамент?

Брат ми Петър мълчеше. Избягваше да говори с мен за това. Само веднъж ми писа съобщение: „Знам, че ти е трудно. Но Елена много настоява.“

Започнах да се съмнявам в себе си. Наистина ли бях егоистка? Може би трябваше да им помогна? Но всяка вечер лягах с буца в гърлото и усещах как предавам себе си и баща си.

Един ден реших да отида до нотариуса и да разбера как стоят нещата юридически. Седях в чакалнята с треперещи ръце. До мен една възрастна жена плачеше тихо — дъщеря ѝ искала да я изгони от апартамента. Почувствах се като част от някаква безкрайна верига от семейни предателства.

— Госпожо Иванова? — повикаха ме. Влязох при нотариуса и му обясних ситуацията.

— Имате пълното право да решите какво да правите с имота — каза той спокойно. — Не сте длъжна на никого.

Излязох навън с усещането, че дишам по-свободно. Но знаех, че битката тепърва започва.

Същата вечер майка ми дойде у дома. Седна срещу мен на масата, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Мария, моля те… Защо си толкова твърда? Нима не виждаш колко са отчаяни Петър и Елена?

— Мамо, татко ми остави този апартамент. Това е неговата воля. Ако го дам, ще предам всичко, което съм…

Тя избухна:
— Ти винаги си мислила само за себе си! Затова си сама! Затова никой не те обича!

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Сълзите напълниха очите ми, но не позволих да паднат.

— Може би е така — казах тихо. — Но ако сега се откажа от това, което е мое, никога няма да си простя.

Майка ми стана рязко и тресна вратата след себе си.

Следващите дни бяха ад. Елена започна да пише пасивно-агресивни съобщения: „Децата питат кога ще се местим в новия дом.“ Брат ми спря да ми говори напълно.

Останах сама срещу всички. Колегите ми забелязаха, че съм разсеяна и тъжна. Една вечер приятелката ми Яна ме попита:

— Защо просто не им кажеш истината? Че не можеш да дадеш нещо толкова ценно?

— Защото ще изгубя семейството си — прошепнах.

— А ако го дадеш? Няма ли пак да ги изгубиш? — попита тя мъдро.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за баща си. Представях си как би реагирал той на всичко това. Сутринта станах с решение.

Поканих всички у дома. Майка ми, Петър и Елена седнаха мълчаливо около масата.

— Искам да ви кажа нещо важно — започнах с треперещ глас. — Знам колко ви е трудно. Но този апартамент е единственото нещо, което имам от татко. Не мога да го дам. Моля ви, разберете ме.

Настъпи тягостна тишина. Елена избухна:
— Значи децата ти не значат нищо? Значи ние не сме ти семейство?

Петър ме погледна умолително:
— Моля те, Мария…

Погледнах ги един по един и усетих как тежестта пада от раменете ми.

— Обичам ви всички — казах тихо. — Но трябва да поставя граница.

Майка ми стана първа и излезе без дума. Петър тръшна вратата след нея. Елена ме изгледа с омраза.

Останах сама в празния апартамент. Седнах на пода и заплаках — от облекчение и болка едновременно.

Сега минаха месеци. Семейството ми още не ми говори. Понякога се питам дали постъпих правилно или просто избрах себе си пред тях.

Но когато седя на балкона с чаша чай и гледам към залеза, усещам баща си до мен.

Може ли човек да бъде щастлив, ако избере себе си пред семейството? Или самотата е цената на свободата? Какво бихте направили вие?