„Баба, мама каза, че трябва да отидеш в дом“: История за семейство, старост и истината, която боли

– Баба, мама каза, че трябва да отидеш в дом. – Гласът на малката ми внучка Елица проряза тишината като нож. Стоях в кухнята, с ръце, изцапани с брашно, и месех хляб – както винаги в неделя. Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам на ушите си.

– Какво каза, мило? – попитах с треперещ глас, опитвайки се да се усмихна.

– Мама каза на тати, че вече не можеш да се грижиш сама за себе си и че ще ти е по-добре в дом. – Елица ме гледаше с невинните си очи, без да разбира какво значат думите ѝ.

В този момент светът ми се срина. Всичко, което бях градяла цял живот – домът, семейството, топлината – изведнъж изглеждаше като пясъчна кула, готова да се разпадне при първия по-силен вятър.

Седнах тежко на стола до прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. Спомних си как преди години държах дъщеря си Мария за ръка и ѝ обещавах, че винаги ще бъда до нея. Сега тя беше тази, която решаваше съдбата ми.

Вечерта чух как Мария и зет ми Петър говорят в хола. Не исках да подслушвам, но думите им се носеха ясно през тънките стени на панелката.

– Не можем повече така, Петре! Виж я – забравя къде е сложила нещата, понякога оставя котлона включен… А аз работя по цял ден! – гласът ѝ беше напрегнат.

– Знам, Мария, но това е майка ти. Не е лесно… – Петър звучеше уморено.

– Ами ако стане нещо с Елица? Ако се запали нещо? Не мога да поема този риск! – Мария почти плачеше.

Стиснах зъби. Да, понякога забравях. Да, ръцете ми трепереха повече от преди. Но нима това беше достатъчно да ме изпратят в дом? След всичко, което бях дала за тях?

На следващата сутрин Мария седна срещу мен на масата. Очите ѝ бяха зачервени.

– Мамо… трябва да поговорим. – Гласът ѝ беше мек, но решителен.

– Знам за какво искаш да говорим – прекъснах я аз. – Чух ви снощи.

Тя замълча за миг.

– Мамо, не го правим от лошо. Просто… страх ме е за теб. И за Елица. Домът е хубав, ще имаш компания, ще се грижат за теб…

– Компания? – прекъснах я горчиво. – Аз имам нужда от вас! Не от чужди хора! Ти помниш ли как спях до леглото ти, когато беше болна? Как работех на две места, за да ти купя нови обувки?

Мария наведе глава.

– Знам… но времената са други…

– Не! Времената не са други! Хората са други! – извиках аз и усетих как сълзите ми потичат по бузите.

Петър влезе в кухнята и ме погледна виновно.

– Станке, не искаме да те нараним…

– Но го правите! – прошепнах аз.

Дните минаваха тежко. Мария избягваше да ме гледа в очите. Елица идваше при мен и ме прегръщаше силно, сякаш усещаше нещо. Аз се опитвах да бъда силна пред нея, но нощем плачех тихо в тъмното.

Една вечер реших да говоря с тях открито.

– Ако искате да ме изпратите в дом, направете го. Но знайте едно – няма по-голяма самота от тази да си жив сред хората, които обичаш, а те да те смятат за товар.

Мария избухна в сълзи.

– Мамо, прости ми! Просто се страхувам… Не знам какво е правилното решение!

Петър седна до мен.

– Може би можем да намерим помощ вкъщи? Да идва жена няколко пъти седмично…

Погледнах ги дълго. В този момент разбрах – страхът им беше истински. Но и моят страх беше истински: страхът да бъда забравена от най-близките си.

Седмици по-късно намериха жена от квартала – леля Гинка, която идваше да ми помага с домакинството. Останах у дома си. Но раната остана. Доверието вече беше разклатено.

Понякога се питам: Кога семейството стана толкова крехко? Кога започнахме да гледаме на възрастните като на бреме? И дали някой ден децата ни ще разберат колко боли истината?