Баба Мария и неочакваната прошка: Един урок по смирение след унижение на касата

– Как може така да се държите с мен? – гласът ми трепереше, докато държах торбата с хляб и кисело мляко. Беше петък следобед, а опашката в супермаркета на „Цар Симеон“ се виеше чак до щанда със зеленчуци. Младата касиерка – момиче на не повече от двайсет, с изрусена коса и безразличен поглед – ме изгледа отгоре надолу.

– Ако не можете да си намерите стотинките, да пусна следващия! – каза тя високо, така че всички да чуят. Зад мен някой въздъхна, друг се подсмихна. Усетих как бузите ми пламват. Пръстите ми трепереха, докато ровех в портмонето. Сякаш всички гледаха само мен – старата жена, която бави опашката.

– Ето ви ги! – изсъсках и треснах монетите на плота. Касиерката ги прибра с досада и ми подаде рестото, без да ме погледне. Излязох навън с наведена глава, а сълзите ми се стичаха по бузите. „Какво си мисли тая пикла? Че съм никоя ли?“

Вкъщи дъщеря ми Катя ме посрещна с обичайната си забързаност.

– Пак ли си плакала? Какво е станало този път?

– Нищо, Катенце. Просто… хората вече не уважават възрастните – промърморих и се затворих в стаята си. Цяла вечер не можех да заспя. В главата ми се въртяха думите на касиерката, ехото на смеха зад мен. Бях ядосана, обидена и… решена да не оставя нещата така.

На следващия ден отидох пак в магазина. Намерих управителя – господин Петров, когото познавах от години.

– Господин Петров, трябва да поговорим за персонала ви – започнах с твърд глас. Разказах му всичко, а той кимаше разбиращо.

– Ще говоря с момичето, Мария. Извинявам се за случилото се.

Но това не ми беше достатъчно. Исках тя да почувства същото унижение. Реших да изчакам края на работния ѝ ден. Когато излезе от магазина, я последвах до автобусната спирка.

– Момиче! – извиках я. Тя се обърна изненадано.

– Да?

– Знаеш ли колко ме засегна вчера? – гласът ми беше остър като нож.

– Извинете, не съм искала… Просто имах лош ден.

– Лош ден? А аз? Аз всеки ден се боря с болките в краката, с липсата на уважение… Ти си млада, а вече си забравила какво е човечност!

Тя ме гледаше с широко отворени очи. За миг видях в тях страх и вина.

– Съжалявам… Наистина съжалявам – прошепна тя и наведе глава.

В този момент нещо в мен се пречупи. Очаквах да изпитам удовлетворение, но вместо това усетих празнота. Върнах се у дома объркана и ядосана на себе си.

Седмица по-късно Катя дойде при мен разтревожена.

– Мамо, знаеш ли коя е тази касиерка? Това е дъщерята на нашата съседка от третия етаж – Елица! Майка ѝ е болна от рак, а тя работи на две места…

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам колко бързо бях осъдила това момиче, без да знам нищо за нея. Реших да направя нещо различно.

На следващия ден купих кутия бонбони и я занесох в магазина. Изчаках Елица да остане сама на касата.

– Това е за теб – казах тихо и ѝ подадох бонбоните.

Тя ме погледна изненадано.

– Защо?

– Защото всички имаме лоши дни. И защото понякога забравяме да бъдем добри един към друг.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Благодаря ви… Никой досега не е правил такова нещо за мен.

От този ден нататък започнахме да си говорим всеки път, когато минавах през магазина. Разказваше ми за майка си, за мечтите си да учи медицина, за умората и страха от бъдещето. Аз ѝ разказвах за младостта си в Пловдив, за любовта и загубите, за това как животът понякога ни поставя на колене.

Скоро разбрах, че истинската сила не е в отмъщението, а в прошката. Елица започна да ми помага с покупките, а аз ѝ помагах с уроците по биология. Станахме приятелки – две жени от различни поколения, свързани от болката и надеждата.

Една вечер Катя ме попита:

– Мамо, как можа така бързо да простиш?

Погледнах я и казах:

– Защото ако не простиш, носиш тежестта в себе си цял живот. А кой има нужда от още болка?

Сега често се питам: Колко често осъждаме другите, без да знаем през какво минават? Колко често забравяме да бъдем хора? Може би е време да спрем за миг и просто… да простим.