Баба Мария – невидимата опора на едно семейство

– Мария, пак ли си измила прозорците? – гласът на снаха ми Даниела прозвуча остро от коридора. Стоях с парцала в ръка, а слънцето се прокрадваше през чистите стъкла. – Не мога да гледам как са на петна, Дани! – отвърнах тихо, усещайки как гърлото ми се стяга. – Ти не си длъжна да правиш всичко тук, нали знаеш? – продължи тя, но не прозвуча като благодарност. По-скоро като упрек.

Преди няколко години животът ми беше друг. Работех като частна детегледачка в София, помагах на първолаци с уроците и водех децата на английски и плуване. Бях уважавана, имах допълнителен доход и усещах, че съм нужна. Но когато синът ми Петър реши да се ожени за Даниела и да се премести при нея, всичко се промени. „Мамо, ще ни трябва помощ с малкия Сашко. Знаеш колко е трудно с работа и дете…“, каза ми той една вечер, докато пиехме чай в старата кухня. Сърцето ми се сви – знаех, че ще трябва да оставя работата си и да се посветя на семейството.

Преместих се при тях в двустайния апартамент в Люлин. В началото всичко беше ново и различно – Сашко беше на три години, палав и любопитен. Сутрин ставах първа, приготвях закуска – мекици или баница, както обича Петър от малък. После водех Сашко на детска градина, а през деня чистех, готвех и подреждах. Вечер ги чаках с топла супа и домашен компот. Мислех си: „Това е моят принос към тяхното щастие.“

Но с времето започнах да усещам как присъствието ми тежи. Даниела често въздишаше, когато видеше, че съм измила пода или съм подредила шкафовете ѝ. „Мамо Мария, не е нужно да местите нещата ми“, казваше тя с лека усмивка, която не стигаше до очите ѝ. Петър все по-рядко вечеряше у дома – работата му го задържаше до късно или така казваше той. Сашко растеше и започна да предпочита компанията на приятелчетата си пред моите приказки за лисицата и таралежа.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Даниела говори по телефона в хола: „Не знам докога ще издържа така… Чувствам се като гост в собствения си дом.“ Сърцето ми се сви от болка. Аз ли бях причината за напрежението? Толкова ли беше лошо, че исках да помогна?

Опитах се да се отдръпна – спрях да подреждам шкафовете ѝ, оставях ги сами вечерите. Но тогава апартаментът потъна в хаос – мръсни чинии, разхвърляни играчки, празен хладилник. Петър започна да повишава тон: „Даниела, защо няма вечеря? Къде е Сашко? Защо е толкова разхвърляно?“ А тя само въздишаше: „Майка ти беше права…“

Една сутрин Сашко дойде при мен със сълзи в очите: „Бабо, защо мама и тате се карат?“ Прегърнах го силно и му прошепнах: „Всичко ще бъде наред, миличък.“ Но знаех, че не е така.

Веднъж реших да поговоря с Петър насаме. Изчаках го да се прибере късно вечерта. – Петьо, мислиш ли, че преча? – попитах го тихо. Той ме погледна уморено: – Мамо, не знам… Всички сме напрегнати. Може би трябва да си починеш малко…

Тези думи ме удариха като шамар. На следващия ден започнах да събирам багажа си. Даниела ме изгледа изненадано: – Къде отивате? – Вкъщи… Мисля, че така ще е по-добре за всички.

Сашко плака цяла сутрин. Петър не каза нищо. Само Даниела прошепна: „Благодаря ви за всичко.“

Върнах се в малкия си апартамент в Надежда. Празно беше… Тишината ме обгърна като студена завивка. Опитах да се върна към старите си занимания – няколко семейства ме потърсиха за помощ с децата им. Но вече не беше същото.

Понякога Сашко ми звъни по видеоразговор: „Бабо, кога ще дойдеш пак?“ А аз му казвам: „Скоро, миличък.“ Но знам, че вече не съм част от ежедневието им.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. Чудя се – заслужаваше ли си всичко? Дали някой някога ще оцени това, което правим за семейството? Или сме обречени да бъдем невидими до края на дните си?