Баба ми искаше да се запознае с приятелката ми. Скоро съжали.

– Не мога да повярвам, че наистина ще я доведеш! – гласът на баба ми, Стефка, трепереше от вълнение, докато подреждаше салфетките на масата. – Най-накрая ще видя коя е тази Мария, за която толкова говориш!

Стоях до прозореца, гледах как дъждът барабани по стъклото и се чудех дали не правя грешка. Мария беше прекрасна – умна, забавна, с онзи особен чар, който кара хората да се усмихват. Но баба ми… тя беше от друго време. Винаги е казвала, че „нашето си е наше“ и че „чуждите хора не са като нас“. А Мария беше от Пловдив, а ние – от едно малко село край Велико Търново. За баба това си беше цяла пропаст.

– Бабо, моля те, само не започвай с въпросите за родата и имотите, става ли? – опитах се да я предупредя.

– Е, как да не питам? Трябва да знам с кого се захващаш! – отвърна тя и се усмихна лукаво.

Чух звънеца. Сърцето ми заби лудо. Отворих вратата и Мария влезе с букет карамфили – баба обожаваше карамфили. Усмихна се топло:

– Здравейте, госпожо Стефка! Много се радвам най-после да се запознаем.

Баба я изгледа от глава до пети. Виждах как очите ѝ пробягват по дънките на Мария, по късата ѝ коса, по яркочервеното ѝ червило. Усмивката ѝ беше леко изкуствена.

– Добре дошла, Марийче. Я да видим дали можеш да месиш баница като нашите моми – каза тя и кимна към кухнята.

Мария не се смути. Засмя се и тръгна след баба. Аз останах в хола, но чувах всичко:

– От Пловдив си, а? Там жените още ли носят копринени забрадки?

– Не много често, госпожо Стефка. Аз лично нося шал само зимата.

– А майка ти каква е по професия?

– Учителка по литература.

– Аха… А баща ти?

– Почина преди две години.

Настъпи тишина. После баба промърмори:

– Бог да го прости. Значи си расла без баща…

Вечерята мина напрегнато. Баба не спря да задава въпроси: „Кога ще завършиш университета?“, „Какво мислиш за живота на село?“, „Ще можеш ли да гледаш кокошки?“. Мария отговаряше спокойно, но виждах как ръцете ѝ леко треперят под масата.

След десерта баба изведнъж каза:

– Знаеш ли, Марийче, тук не е като в града. Тук жената трябва да може всичко – и да готви, и да пере, и да гледа старите хора. Не е лесно.

Мария я погледна право в очите:

– Знам, госпожо Стефка. Но мисля, че любовта може да научи човек на всичко.

Баба млъкна. За миг си помислих, че е приела отговора. Но после стана рязко от масата и каза:

– Аз ще си легна. Вие си говорете.

Останахме сами в хола. Мария ме погледна със сълзи в очите:

– Мислиш ли, че някога ще ме приеме?

Прегърнах я силно:

– Просто ѝ трябва време.

На следващата сутрин баба беше необичайно тиха. Докато закусвахме, тя изведнъж каза:

– Знаеш ли, момче, аз само искам да си щастлив. Но не знам дали това момиче е за нашето семейство.

Погледнах я ядосано:

– Бабо, Мария е човек като всички нас! Не можеш да я съдиш само защото е различна!

Тя въздъхна дълбоко:

– Не е лесно да приемеш новото… Аз цял живот съм живяла по един начин. Страх ме е да не изгубя всичко познато.

Мария дойде при нас и тихо каза:

– Госпожо Стефка, аз не искам да ви взема внука. Искам само да бъда част от семейството ви.

Баба я погледна дълго. После стана и излезе навън.

Вечерта си тръгнахме. В колата Мария мълчеше дълго. Най-накрая прошепна:

– Ако трябва да избирам между теб и спокойствието на семейството ти… не знам дали ще мога.

Сълзите напълниха очите ми. Защо любовта трябва винаги да е толкова трудна? Защо семейството ни не може просто да приеме различното?

Сега седя сам в стаята си и се чудя: Дали някога ще можем да бъдем истинско семейство? Или винаги ще има стени между нас?