Бабо, прости ми, че те забравих

— Иване, баба ти не е яла три дни — гласът на леля Мария ме застигна пред магазина като студен душ. Бях се втурнала да купя хляб и мляко за децата, а мислите ми бяха някъде между отчета в офиса и поредната караница с Петър. Замръзнах на място. — Как така не е яла? — изтървах плика с покупките и млякото се разля по тротоара. — Никой ли не я е погледнал? — попитах с глас, който едва познах.

Леля Мария сви рамене. — Ти си й внучка, Иване. Не е моя работа да гледам вашата баба.

Тези думи ме пронизаха като нож. Върнах се у дома с треперещи ръце, оставих децата пред телевизора и хукнах към бабината къща на другия край на селото. Вратата беше заключена, но през прозореца видях баба ми — седеше на леглото, свита като малко дете, с празен поглед вперен в стената.

— Бабо! — извиках през прозореца. — Бабо, отвори ми!

След минута тя се довлече до вратата. Очите й бяха помътнели, а ръцете й трепереха.

— Иване… ти ли си? — прошепна тя.

Прегърнах я силно и усетих колко е отслабнала. В кухнята намерих само празни буркани и един изсъхнал хляб. Сготвих й супа от това, което намерих в хладилника, а тя ме гледаше с онзи тъжен поглед, който не мога да забравя.

— Защо не ми се обади, бабо? — попитах я тихо.

— Не исках да ви притеснявам… Знам, че имаш работа, деца… — гласът й беше едва доловим.

В този момент ме заля вълна от вина. Как можах да позволя това? Как можах да забравя жената, която ме е гледала като малка, която ми е разказвала приказки и ме е учила да меся хляб?

Вечерта се прибрах у дома със свито сърце. Петър ме посрещна намръщен:

— Къде беше толкова време? Децата са гладни, а аз трябваше да им правя вечеря!

— Баба ми не е яла три дни! — извиках през сълзи. — Как може никой от нас да не се сети за нея?

— Тя си има пенсия, нали? — отвърна той безразлично. — Не можем да носим отговорност за всички.

Тези думи ме накараха да избухна:

— Това е нашата баба! Ако ние не се погрижим за нея, кой ще го направи?

Седнах на кухненския стол и заплаках. Децата ме гледаха уплашено. Осъзнах колко сме се отчуждили един от друг — всеки затворен в своите проблеми, всеки със своите оправдания.

На следващия ден отидох при майка ми. Тя ме посрещна с обичайното си недоволство:

— Пак ли идваш да се караш? Аз гледам внучетата ти всеки ден! Не мога и за майка си да се грижа!

— Мамо, баба гладува! — извиках. — Не можем ли поне веднъж седмично да й носим храна?

Майка ми въздъхна:

— Всеки си има грижи, Иване. Ти работиш до късно, аз съм болна… А брат ти изобщо не се интересува.

Потърсих брат ми по телефона:

— Георги, баба е зле. Моля те, помогни ми поне веднъж седмично да я наглеждаме.

— Нямам време за това! Имам си семейство! — отсече той и затвори.

Останах сама срещу стената от безразличие и умора. Започнах сама да ходя при баба всеки ден след работа. Готвех й, чистех й стаята, слушах историите й за миналото. Понякога тя плачеше нощем от самота. Друг път се усмихваше и ми разказваше как като малка съм била най-буйното дете в селото.

Скоро започнах да усещам как тежестта ме пречупва. На работа шефът ми намекна, че закъснявам твърде често. Петър ставаше все по-студен и раздразнителен. Децата започнаха да се оплакват, че не им обръщам внимание.

Една вечер се прибрах късно и заварих Петър да събира багажа си.

— Не мога повече така! — каза той. — Избирай: или ние, или баба ти!

Стоях като вцепенена. Как можех да избирам между семейството си и жената, която ме е отгледала?

Седнах до прозореца и заплаках безутешно. На следващия ден заведох децата при баба. Те първоначално бяха притеснени от миризмата на старост и бедност в къщата й, но после започнаха да я разпитват за детството й. Видях как очите на баба ми светнаха за първи път от месеци.

Реших да говоря с кметицата на селото — госпожа Димитрова:

— Има ли начин общината да помага на възрастните хора? Баба ми е сама и няма кой да я гледа.

Тя въздъхна:

— Пари няма, Иване… Но ще пратим социален работник веднъж седмично.

Благодарих й, макар че знаех колко малко ще помогне това.

С времето започнах да усещам как гневът ми към семейството прераства в разбиране. Всеки беше уморен по свой начин. Майка ми беше болна и самотна. Брат ми беше затънал в кредити и проблеми. Петър просто не издържаше на напрежението.

Но аз не можех да оставя баба си сама.

Една сутрин тя ме хвана за ръката:

— Иване, благодаря ти… Знам колко ти е трудно. Не се сърди на другите. Всеки носи своя кръст.

Тези думи ме разплакаха повече от всичко друго.

Днес баба вече я няма. Остана само празната й стая и миризмата на стар хляб. Но аз никога няма да забравя какво значи да бъдеш нужен на някого.

Понякога се питам: Колко често забравяме хората, които са ни обичали най-много? Колко струва една прошка между поколенията? Може би ако споделим тежестта помежду си, ще ни бъде по-леко…