Балната рокля на срама: Историята на едно разбито сърце

„Гледай я, нашата принцеса!“, изсмя се баща ми, докато за пореден път оправяше възела на вратовръзката си пред огледалото. Майка ми се присъедини към него с онзи особен тон, който използваше, когато искаше да бъде забавна за негова сметка: „Марийке, сигурна ли си, че искаш да излезеш така? Приличаш на бонбонче, ама от онези, дето никой не иска да яде.“

Стоях пред тях в новата си бална рокля – розова, с тюл и малки пайети, които бях избирала цял месец. Спестявах джобните си, отказвах се от сладолед след училище, само и само да си я купя. Мечтаех за този момент – да се почувствам красива, да бъда част от приказката на бала. Вместо това, усещах как бузите ми пламват от срам и гняв.

„Мамо, харесва ми…“, прошепнах едва чуто. Тя махна с ръка: „Е, щом ти харесва… Но ако някой ти се смее, не казвай, че не сме те предупредили.“

Баща ми се засмя още по-силно: „Ти си нашето малко чудо! Само гледай да не те объркат с някоя торта.“

В този момент нещо в мен се пречупи. Не знаех дали да плача или да крещя. Вместо това просто стоях там, стиснала чантата си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше ми студено, въпреки че беше юнска вечер.

Когато пристигнахме пред училището, майка ми настоя да ме снима. „Я за спомен!“, каза тя и щракна няколко снимки с телефона си. После ги показа на баща ми и двамата се захилиха. „Ще ги пратим на леля Галя, да види каква хубавица имаме!“, каза той. Аз само кимнах и се опитах да не заплача.

Влязох в училищния двор с наведена глава. Всички момичета изглеждаха толкова уверени – с рокли в различни цветове, с прически и грим. Чух как някои от тях шепнат зад гърба ми: „Виж я Мария – като захарен памук!“ Други се подсмихваха. Опитах се да не обръщам внимание, но думите им ме боляха.

В един момент дойде Даниела – най-добрата ми приятелка. Тя ме погледна внимателно и прошепна: „Мария, много си хубава! Не ги слушай.“ Усмихнах ѝ се благодарно, но вътре в мен вече беше тъмно.

Балът започна. Музиката гърмеше, всички танцуваха. Аз стоях в ъгъла и гледах как другите се забавляват. Всяка минута усещах погледите върху себе си – дали си въобразявах или наистина всички ме гледаха? Чувах как някой казва: „Тая рокля откъде я е взела?“, друг добави: „Майка ѝ сигурно е шивачка.“

В един момент учителката по български език дойде при мен: „Мария, защо не танцуваш?“ Опитах се да ѝ обясня, че не ми е добре, но гласът ми трепереше. Тя ме потупа по рамото: „Не обръщай внимание на другите. Ти си различна – това е хубаво.“

Но аз не исках да съм различна. Исках просто да бъда като всички останали – невидима, спокойна, приета.

Когато балът свърши, родителите ми ме чакаха отвън. Баща ми веднага попита: „Е, Марийке, много ли ти се смяха?“ Майка ми добави: „Казах ти аз…“ Не издържах повече.

„Защо винаги трябва да се подигравате? Защо не можете просто да ме подкрепите?“, извиках през сълзи. Те ме изгледаха изненадано – сякаш за първи път виждаха колко ме боли.

Вкъщи се затворих в стаята си и плаках дълго. Чувах как родителите ми спорят в кухнята:
– Прекалихме ли?
– Ами тя трябва да свиква с живота! Никой няма да ѝ поднася всичко на тепсия.
– Но тя е още дете…

На следващия ден майка ми влезе тихо в стаята:
– Мария… Съжалявам, ако сме те наранили. Понякога не мислим какво казваме.
– Не е само понякога… – отвърнах аз тихо.

Тя седна до мен и ме прегърна неловко:
– Искаме най-доброто за теб. Просто… понякога не знаем как.

Не казах нищо повече. Болката беше твърде прясна.

Сега, месеци по-късно, още пазя онази рокля в гардероба си. Понякога я обличам тайно и се гледам в огледалото – опитвам се да видя онова красиво момиче, което мечтаеше за приказен бал.

Питам се: защо най-близките ни хора понякога са тези, които ни нараняват най-много? И дали някога ще мога да им простя напълно?