Баща ми ме моли да простя на чичо си, който ни съсипа живота: Мога ли да забравя болката?

– Не мога, татко! Не мога да го направя! – гласът ми трепереше, а ръцете ми бяха стиснати в юмруци върху кухненската маса. Баща ми седеше срещу мен, с побелели вежди и уморени очи, които сякаш се молеха за милост.

– Моля те, Даниеле… Той е брат ми. Колкото и да ни е наранил, сега няма никой друг. – думите му се разляха като горещ чай по студена маса – без топлина, само следи от миналото.

В този момент сякаш всичко се върна – миризмата на евтин алкохол, която се носеше из апартамента на баба в Люлин, когато бях на десет. Чичо Кольо – висок, с груб глас и още по-груби ръце. Помня как веднъж хвърли чиния по баща ми, защото не му беше дал пари за поредната „спешна нужда“. Помня как майка ми плачеше в банята, а аз стоях пред вратата и се чудех дали някога ще спре.

– Не заслужава помощта ни – изсъсках през зъби. – Ти сам знаеш какво направи. Какво причини на теб… на мама… на мен!

Баща ми въздъхна дълбоко. Сякаш цялата тежест на годините легна върху раменете му.

– Хората се променят, Даниеле. Той е болен. Сам е. Ако не му помогнем, кой ще го направи?

– А когато ние имахме нужда? Когато ти лежа в болницата след онази нощ? Когато мама си тръгна, защото не издържа повече на скандалите? Къде беше той тогава? – гласът ми се извисяваше, но никой от съседите не би се учудил – в нашия блок такива викове бяха ежедневие.

Баща ми не отговори веднага. Погледна през прозореца към сивия двор, където няколко деца ритаха топка между паркираните коли. Мълчанието му беше по-силно от всяка дума.

– Знам, че ти е трудно – каза най-накрая. – Но ако не простим… ще носим тази омраза цял живот. Аз не искам това за теб.

– А аз не искам да се връщам там! – извиках. – Не искам пак да виждам онзи поглед… онези ръце…

Спомних си как веднъж Кольо ме хвана за яката, защото бях счупил чашата му с ракия. Бях на дванайсет. Още усещам мириса на потта му и страха, който ме парализираше.

– Той не се е променил, татко! Просто сега няма кой друг да му даде пари или да го гледа! Затова се сети за нас!

Баща ми стана бавно от стола си. Приближи се до мен и сложи ръка на рамото ми.

– Може би си прав. Може би не заслужава. Но аз… аз не мога да го оставя така. Не мога да бъда като него.

Погледнах го – този човек, който беше преживял толкова много унижения от собствения си брат, а сега беше готов да му подаде ръка. В очите му видях болка, но и някаква странна надежда.

– Ако отидеш при него… ще дойда с теб – казах тихо. – Но само заради теб. Не заради него.

Той кимна благодарно, но аз усещах как в мен се надига вълна от гняв и страх.

Два дни по-късно стояхме пред вратата на чичо Кольо в панелката в Надежда. Миришеше на мухъл и забрава. Баща ми почука леко.

– Кольо? Аз съм…

Вратата се отвори бавно. Чичо Кольо беше отслабнал, косата му беше посивяла, а очите – все така студени.

– Ей го кой дошъл… – изръмжа той. – Пари ли носиш?

Баща ми въздъхна тежко.

– Дойдохме да видим как си.

– Как съм? Как мислиш? Сам съм! Всички ме забравиха! – гласът му беше пълен с жлъч.

Погледнах го право в очите:

– Ти сам избра това. Никой не ти е виновен.

Той ме изгледа с омраза.

– Малък неблагодарник! Всичко съм правил за това семейство!

– Всичко? – изсмях се горчиво. – Всичко освен да ни обичаш.

Баща ми сложи ръка между нас.

– Стига! Не сме дошли да се караме.

Чичо Кольо седна тежко на стола си и започна да кашля. Беше болен, това беше ясно. Но вътре в мен нямаше съжаление – само празнота и умора.

Оставихме му малко храна и лекарства. Баща ми говореше тихо с него, опитваше се да го убеди да потърси помощ от социалните служби. Кольо само мърмореше и обвиняваше всички за съдбата си.

На излизане баща ми ме хвана за ръката:

– Благодаря ти, че дойде.

– Не знам дали ще мога пак… – прошепнах.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми ехтяха думите на баща ми: „Ако не простим… ще носим тази омраза цял живот.“

Но как се прощава на човек, който никога не е поискал прошка? Как се помага на някой, който винаги е бил източник на болка?

Понякога се чудя: дали прошката е слабост или сила? И ако избера да не простя – това означава ли, че съм като него?