Баща ми ми взимаше наем за стаята ми – а сега очаква да го издържам

– Пак ли ще закъснееш с наема този месец, Мария? – гласът на баща ми пронизваше тишината в малката ни кухня, докато аз стисках чашата с чай, сякаш можех да изцедя от нея още малко топлина.

Бях на осемнадесет, когато за първи път чух тази реплика. Тогава още не разбирах напълно какво означава да плащаш наем за стаята, в която си израснал. „Така е редно“, казваше баща ми – Георги, човек с твърди ръце и още по-твърдо сърце. Майка ми почина, когато бях на дванадесет, и оттогава домът ни стана по-тих, по-студен. Баща ми работеше като шофьор на камион, но парите никога не стигаха. Винаги имаше сметки, които трябваше да се платят, и винаги имаше нещо, което липсваше.

– Татко, аз уча и работя на половин работен ден. Не мога да ти дам всичко този месец… – опитвах се да обясня, но думите ми увисваха във въздуха.

– Животът не пита дали можеш или не можеш. Ако искаш да останеш тук, ще плащаш – отсече той и затвори вратата след себе си.

Годините минаваха. Станах счетоводител в малка фирма в Пловдив. Наех си гарсониера и се опитах да забравя за студените вечери у дома. Но всяка Коледа се връщах при баща ми – с подарък и с плик с пари. Никога не пропусках.

С времето баща ми остаря. Ръцете му вече не бяха толкова силни, а очите му все по-често се взираха в миналото. Един ден телефонът звънна:

– Мария, трябва да поговорим… – гласът му беше тих, почти неузнаваем.

Когато отидох у дома, го намерих седнал на дивана, облечен в стария си пуловер. На масата имаше купчина сметки.

– Не мога повече… Пенсията не стига. Болен съм. Имам нужда от помощ…

Погледнах го дълго. В мен се бореха гняв и съжаление. Спомних си всички онези години, в които броях стотинките си, за да му платя наема. Спомних си как мечтаех за майка си – как би ме прегърнала и би ми казала, че всичко ще бъде наред.

– Защо сега? – попитах го тихо. – Защо очакваш от мен това, което ти никога не ми даде?

Той сведе глава.

– Не знам… Може би сгреших. Може би така разбирах живота…

В следващите седмици започнах да му нося храна, да му плащам сметките. Сестра ми Катя живееше в Германия и пращаше пари, но рядко се обаждаше. Всичко падаше върху мен.

Една вечер седяхме двамата на масата. Баща ми гледаше снимка на майка ми.

– Знаеш ли… – започна той – Понякога си мисля какво би казала майка ти за всичко това.

– Мисля, че би искала да сме семейство – отвърнах аз. – Не просто хора под един покрив.

Той се разплака. За първи път го виждах така уязвим.

– Прости ми, Мария… Не знаех как да бъда баща след като останах сам…

Сълзите му се смесиха със сълзите ми. Прегърнах го несигурно – като дете, което търси утеха.

С времето започнахме да говорим повече. Разказвах му за работата си, за приятелите си. Той слушаше внимателно, понякога се усмихваше тъжно.

Но вътре в мен остана една празнина – усещането за несправедливост, която никога няма да мога напълно да забравя.

Сега баща ми е почти неподвижен. Грижа се за него всеки ден – сменям му памперсите, давам му лекарства. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града.

Питам се: Какво означава семейството? Дължим ли прошка на тези, които са ни наранили най-много? Или просто вървим напред с раните си и се опитваме да бъдем по-добри?

А вие как бихте постъпили? Може ли миналото някога да бъде простено?