Белезите на предателството: История за семейство, което се разпадна в най-трудния момент

– Не мога да повярвам, че точно ти ми го казваш, майко! – гласът ми трепереше, а в стаята се носеше тежестта на неизреченото. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше прозорците на панелката ни в Люлин. Телефонът още беше топъл в ръката ми, сякаш можеше да изгори всичко, което бях градилa през годините.

– Не преувеличавай, Мария. Всеки има своите проблеми – отговори майка ми с онзи студен тон, който използваше винаги, когато не искаше да се ангажира. – Татко ти е болен, аз съм уморена. Не можем да ти помогнем сега.

Стиснах зъби. Дъщеря ми Виктория беше на осем и лежеше с висока температура вече трети ден. Лекарите в поликлиниката само вдигаха рамене – „Вирус е, ще мине“. Но аз знаех, че нещо не е наред. Мъжът ми, Георги, работеше на две места и почти не се прибираше. Пари нямаше, а аз бях останала без работа след съкращенията в шивашкия цех. Чувствах се като удавник, който се опитва да се задържи на повърхността с последни сили.

– Мамо, моля те… Поне вземи Вики за няколко дни. Аз ще намеря начин да изкарам пари за лекарствата…

– Не мога, Мария! – прекъсна ме тя рязко. – И без това с баща ти едва се справяме. Ти си майка ѝ, твоя е отговорността.

Сълзите ми потекоха безшумно. Затворих телефона и се свих на дивана. В този момент осъзнах – семейството ми, което винаги беше „гръбнакът“ на рода, сега се разпадаше пред очите ми. Бях сама.

Вечерта Георги се прибра уморен и раздразнен. Погледна ме бегло и попита:

– Как е Вики?

– Температурата не спада… Мисля да я заведа утре в „Пирогов“.

Той въздъхна тежко и седна до мен.

– Пари имаме ли?

Поклатих глава.

– Ще говоря с Пешо от склада… Може да ми даде аванс.

В този момент Виктория проплака от стаята си. Отидох при нея и я прегърнах. Тялото ѝ гореше, а очите ѝ бяха замъглени от болка.

– Мамо… ще умра ли? – прошепна тя.

– Не, мило мое… Тук съм с теб. Всичко ще бъде наред.

Но аз самата не вярвах на думите си.

На следващия ден, след безсънна нощ и отчаяни опити да намеря пари, тръгнахме към болницата. В чакалнята имаше още десетки майки с болни деца. Лекарят ни прие набързо и каза:

– Трябва да остане за наблюдение. Съмнявам се за усложнения.

Светът ми се срина окончателно. Обадих се на майка си отново – този път не за помощ, а просто за да чуя гласа ѝ.

– Мамо… Вики я приемат в болница.

– Надявам се всичко да е наред – каза тя сухо. – Дръж ме в течение.

Това беше всичко. Нито „ще дойда“, нито „имаш ли нужда от нещо“. Само празни думи.

В болничната стая нощите бяха най-тежки. Чувах как другите майки шепнат по телефоните си: „Майка ми ще донесе храна“, „Баща ми ще гледа малкия“… А аз? Аз нямах никого.

Георги идваше вечер след работа, носеше по някоя баничка и стоеше мълчаливо до леглото на Вики. Виждах как и той се пречупва под тежестта на всичко това.

Една вечер, докато седях до прозореца на болничната стая и гледах светлините на София, телефонът ми иззвъня отново. Беше брат ми – Димитър.

– Мария… Чух за Вики. Съжалявам, че не съм се обадил по-рано…

– Всичко е наред – излъгах автоматично.

– Знам, че не е. Но… няма как да помогна сега. Имам свои проблеми…

Затворих телефона без да кажа нищо повече. В този момент разбрах – семейството не винаги е това, което си мислим. Понякога хората, които най-много обичаш, са тези, които най-силно могат да те предадат.

Дните минаваха бавно. Вики се подобри след седмица и ни изписаха. Прибрахме се у дома – уморени, изтощени и променени завинаги.

Майка ми дойде едва след месец – донесе буркан лютеница и домашен хляб.

– Как сте? – попита тя неловко.

– Оцеляхме – отвърнах аз кратко.

Тя седна срещу мен и за първи път видях сълзи в очите ѝ.

– Прости ми… Не знаех как да ти помогна тогава…

Погледнах я дълго мълчаливо. Болката беше още там, но вече не беше толкова остра. Бях разбрала нещо важно – понякога трябва да минеш през ада сам, за да откриеш собствената си сила.

Сега често си задавам въпроса: Защо най-близките ни хора понякога ни обръщат гръб точно когато имаме най-голяма нужда от тях? Може ли прошката да заличи белезите на предателството? Какво мислите вие?