Битката за децата: Историята на една българска майка след раздялата

– Не мога повече, Петре! – изкрещях, докато чинията с вечерята се разби в пода. Гласът ми трепереше, а сърцето ми биеше лудо. Децата се спогледаха уплашено от масата, а Петър само въздъхна и се обърна към телевизора, сякаш нищо не се беше случило.

Тринадесет години. Толкова време бяхме заедно. В началото всичко беше като приказка – разходки по Витоша, смях до късно през нощта, обещания за вечна любов. Но с времето нещо се пречупи. Петър стана студен, затвори се в себе си, а аз… Аз започнах да се губя. Поглеждах се в огледалото и виждах жена, която не познавах – уморена, сивкава, отчаяна.

– Мамо, защо тате пак е ядосан? – прошепна ми Мария, по-голямата ни дъщеря, докато я прегръщах преди лягане.
– Не е ядосан на теб, слънчице. Просто… понякога възрастните имат трудни дни – излъгах я, защото не можех да ѝ кажа истината.

Истината беше, че Петър отдавна беше спрял да ме забелязва. Цветя получавах само на 8 март и за рождения си ден – и то сякаш по задължение. А аз? Аз се стараех – поддържах се, готвех любимите му ястия, опитвах се да бъда добра майка и съпруга. Но всичко беше напразно.

Една вечер седнах пред компютъра и написах: „Адвокат развод София“. Не знаех какво точно търся – може би надежда, може би изход. Попаднах на сайта на адвокатка Надежда Георгиева. Записах си час за консултация.

– Лилия, трябва да си готова за битка – каза ми тя още на първата среща. – Петър няма да се откаже лесно от децата.
– Знам – отвърнах с пресъхнало гърло. – Но не мога повече така. Не искам децата ми да растат в дом без любов.

Следващите седмици бяха кошмар. Петър разбра за намеренията ми и избухна:
– Как смееш? Ще ми вземеш децата? Ти луда ли си?
– Не ги „взимам“, Петре! Искам само да са добре! – крещях през сълзи.
– Ти ще ги объркаш! Аз съм им баща!

Започнаха заплахи, обиди, дори опити да настрои Мария и малкия Сашко срещу мен. Веднъж чух как им казва:
– Майка ви не ви обича достатъчно, затова иска да ви отнеме от мен.

Сърцето ми се късаше. Как да обясня на децата, че не ги деля? Че просто искам да са щастливи?

В съда всичко беше като лош сън. Петър стоеше с адвоката си – висок мъж с ледени очи – и твърдеше:
– Лилия е нестабилна. Не може да се грижи сама за децата.
Аз треперех, но Надежда ме хвана за ръката:
– Говори истината. Само това има значение.

Разказах за вечерите, когато Мария плаче в стаята си; за това как Сашко започна да заеква от напрежение; за самотата, която ни обгръща всички. Съдията ме гледаше внимателно. Петър мълчеше, но очите му хвърляха мълнии.

След делото се прибрах в празния апартамент на майка ми. Седнах на леглото и заплаках като дете. Майка ме прегърна:
– Лили, ти си силна. Ще минеш и през това.
– Ами ако загубя децата? – прошепнах.
– Няма да ги загубиш. Те знаят коя е майка им.

Дните минаваха в очакване на решението. Всяко обаждане ме караше да подскачам от страх. Мария ми звънеше вечер:
– Мамо, кога ще си дойдеш?
– Скоро, миличка. Обещавам ти.

Най-накрая получих писмото от съда: „Попечителството се предоставя на майката.“ Прочетох го десет пъти, преди да повярвам. Сълзите ми капеха по листа.

Петър не ми прости. Дори сега, когато идва да вземе децата през уикендите, едва ме поглежда. Но аз вече не съм онази уплашена жена от преди година. Научих се да се боря за себе си и за тях.

Вечер седим тримата на дивана – аз, Мария и Сашко – и гледаме стари снимки. Понякога питат:
– Мамо, защо татко вече не живее с нас?
– Защото понякога хората спират да се обичат така, както преди – казвам им честно. – Но винаги ще ви обичаме и двамата.

Понякога се чудя: Дали направих правилното? Дали ще ми простят някой ден? А вие как бихте постъпили на мое място?