Битката за дома: Историята на една българка срещу бившата си свекърва

— Ти нямаш право да останеш тук! — гласът на бившата ми свекърва, госпожа Димитрова, прониза тишината в хола ми като нож. Стоеше на прага с ръце на кръста, а очите ѝ хвърляха искри. Беше вторник сутрин, а аз още не бях изпила кафето си.

— Това е моят дом, госпожо Димитрова — отвърнах с треперещ глас, опитвайки се да прикрия страха си. — Апартаментът е на мое име. След развода с Иван всичко беше уредено.

Тя се изсмя сухо, сякаш чуваше най-голямата глупост на света.

— На твое име, ама с нашите пари купен! Моят покоен съпруг даде половината сума! Не мисли, че ще ти позволя да се разпореждаш тук, сякаш си царица!

Стиснах зъби. Вече бях преживяла достатъчно — изневерите на Иван, унижението пред роднините, безсънните нощи в празното легло. Мислех, че след развода ще мога да дишам свободно. Но не — сега трябваше да се боря за нещо толкова елементарно като правото да остана в собствения си дом.

Вечерта разказах всичко на майка ми по телефона. Тя въздъхна тежко:

— Знаеш ли, Мария, в България никога не е лесно за една жена сама. Хората ще говорят, ще сочат с пръст. Но ти трябва да устоиш.

— Не мога повече — признах си. — Уморена съм да се боря с всички. С Иван, със свекърва ми, със съседите, които ме гледат накриво.

— Ако не се бориш за себе си, кой ще го направи? — попита тя тихо.

На следващия ден госпожа Димитрова пак дойде. Този път беше довела и адвокат.

— Ще те съдя! — извика тя. — Ще видим дали съдът ще ти остави апартамента!

Адвокатът ѝ — някакъв млад мъж с костюм, който изглеждаше твърде скъп за квартала ни — ми връчи призовка. Ръцете ми трепереха, докато я четях. Съдебно дело за собствеността на апартамента. Не можех да повярвам.

Вечерта седях сама в кухнята и гледах снимките по стената — аз и Иван на морето, аз и свекърва ми на Коледа, когато още се усмихвахме една на друга. Как стигнахме дотук? Какво стана с онази жена, която вярваше в любовта и семейството?

Съседката ми леля Пенка почука на вратата.

— Чух какво става — каза тя съчувствено. — Не се давай, Марийче! Тая жена винаги е била змия. Ако трябва, ще свидетелствам за теб!

— Благодаря ви, лельо Пенко — усмихнах се през сълзи.

Дните минаваха в напрежение. Госпожа Димитрова разказваше на всички съседи как съм я измамила, как съм отнела апартамента от сина ѝ. В магазина жените ме гледаха подозрително. Дори брат ми започна да ме пита дали не е по-добре да се откажа и да започна отначало другаде.

— Не мога да се предам! — извиках една вечер, когато майка ми пак настояваше да се преместя при нея в провинцията. — Това е моят дом! Тук съм вложила всичко — парите си, мечтите си, младостта си!

Съдебният ден дойде по-бързо, отколкото очаквах. В залата госпожа Димитрова седеше с високо вдигната глава, а Иван дори не погледна към мен. Адвокатът ѝ говореше за „семейната чест“ и „справедливостта“. Моят адвокат — приятелка от университета — защитаваше правата ми със страст.

Когато съдията ме попита дали имам какво да кажа, гласът ми трепереше:

— Аз не искам нищо чуждо. Искам само това, което съм заслужила. Преживях много болка в този дом, но тук са и най-хубавите ми спомени. Не искам да бъда изгонена като куче.

След делото излязох навън и поех дълбоко въздух. Не знаех какъв ще е резултатът, но поне бях казала истината.

Седмици по-късно получих писмо от съда: апартаментът остава мой. Разплаках се от облекчение и благодарност.

Госпожа Димитрова повече не се появи. Но белезите от тази битка останаха завинаги в мен.

Понякога вечер стоя сама в хола и се питам: Защо в България една жена трябва да премине през толкова много изпитания само за да има право на собствен дом? Колко още жени ще трябва да водят тази битка?