Богатството на родителите ми е тяхно, но болката от безразличието – моя: Историята на една дъщеря, която отказа да се пречупи

– Не ми трябват парите ви! – изкрещях, а гласът ми отекна в просторния хол, където кристалните полилеи хвърляха студена светлина върху лицата на родителите ми. Майка ми, Елена, дори не трепна. Баща ми, Георги, само повдигна вежда и продължи да си реже пържолата, сякаш не бях там.

В този момент разбрах – за тях аз бях просто още един предмет в къщата, нещо, което се поддържа чисто и подредено, но не и обичано. Винаги са били такива – студени, дистанцирани, обсебени от бизнеса си и от това как изглеждаме пред хората. В училище всички ме гледаха с възхищение – „Дъщерята на Георги и Елена Димитрови!“, шепнеха момичетата. А аз? Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

– Не бъди драматична, Мария – каза майка ми с онзи тон, който винаги ме караше да се свивам вътрешно. – Всеки трябва да се научи да се справя сам.

– Но аз съм сама! – прошепнах. Никой не чу.

Вечерите вкъщи бяха като сцена от пиеса – всички играехме роли. Аз – послушната дъщеря, те – идеалните родители. Само че зад затворените врати на стаята ми плачех до късно нощем. Понякога си представях какво би било, ако имах майка, която ме прегръща, или баща, който се интересува как съм минала на изпита по математика.

Веднъж се прибрах по-рано от училище и ги чух да говорят за мен:

– Трябва да я оставим да се оправя сама – каза баща ми. – Така ще стане силна.
– Тя не е като нас – отвърна майка ми. – Прекалено е чувствителна.

Тогава реших – няма да им дам удовлетворението да ме видят слаба. Ще си намеря работа. Ще се издържам сама. Ще докажа, че мога.

Започнах в едно малко кафене близо до университета. Първия ден ръцете ми трепереха толкова силно, че разлях кафе върху клиентка. Тя ме изгледа с презрение:

– Явно не си свикнала да работиш, а?

Почервенях до ушите. Но не се отказах. Станах най-добрата сервитьорка в заведението. Колегите ми станаха моето семейство – Митко с вечната си усмивка и Галя, която винаги знаеше кога имам нужда от прегръдка.

Родителите ми не знаеха нищо за това. Когато разбрах, че съм приета магистратура в Софийския университет, реших да им кажа:

– Ще уча магистратура и ще се издържам сама.
– Глупости! – изсмя се баща ми. – Защо ти е да се мъчиш? Имаш всичко.
– Не и това, което искам най-много – казах тихо.

Те не разбраха. Никога не разбраха.

Скоро след това майка ми се разболя тежко. За първи път я видях уязвима. Стоях до леглото ѝ в болницата и тя прошепна:

– Прости ми… Не знаех как да бъда майка.

Плаках цяла нощ. Болката беше като нож в гърдите ми – толкова години копнеж за една прегръдка, за едно „Обичам те“.

След смъртта ѝ баща ми стана още по-студен. Опитах се да го приближа:

– Тате…
– Остави ме! – изкрещя той и затръшна вратата.

Останах сама в огромната къща с високите тавани и празните стаи. Парите им бяха там – банкови сметки, имоти, коли… Но нито едно от тези неща не можеше да запълни празнотата в мен.

Веднъж седнах на пода в хола и започнах да разглеждам стари снимки. На една от тях бях на пет години – усмихната, с рошава коса и мръсни колене. Майка ми стоеше до мен с ръце на кръста, а баща ми гледаше някъде встрани. Дали някога са ме обичали истински? Или съм била просто част от декора?

Сега съм на 27 години. Работя като социален работник в малък град край Пловдив. Помагам на деца без родители – деца като мен, които копнеят за топлина и внимание повече от всичко друго на света.

Понякога вечер си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друг път? Бих ли простила по-лесно? Или болката от безразличието е цената на независимостта?

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или бихте избрали да останете верни на себе си, дори когато това означава да сте сами?