Боли толкова силно: Моят живот като оръжие в ръцете на родителите ми

– Не можеш да избереш София! – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато държеше чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не се счупи. – Татко ти ще полудее, ако разберe, че искаш да учиш там!

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали някога ще мога да взема решение, което е само мое. Бях на осемнайсет и мечтаех за литература, за шумните улици на столицата, за живот извън малкия ни град Пазарджик. Но у дома всяка моя мисъл беше поле на битка между двамата ми родители.

– А ти какво искаш? – прошепна баща ми по-късно същата вечер, докато майка ми беше в другата стая. – Знаеш, че ако заминеш, тя ще ме обвини за всичко. Винаги аз съм виновен.

Погледнах го – уморен, сив, с ръце, които трепереха от напрежение. От малък бях научен да бъда медиатор между тях. Когато се караха, аз трябваше да ги успокоявам. Когато мълчаха с дни, аз бях този, който разчупваше леда. Никога не бях просто дете – бях инструмент в техните игри на власт и вина.

Годините минаваха. Останах в Пловдив – компромисен вариант, близо до дома, но не съвсем това, което исках. Записах икономика, защото „това е сигурно“, както казваше майка ми. Баща ми кимаше мълчаливо – знаех, че и той е искал нещо различно за себе си някога.

В университета срещнах Мария – тя беше всичко, което аз не смеех да бъда: свободна, шумна, смела. Влюбих се в нея още първата седмица. Тя ме научи да мечтая отново. Но когато я поканих у дома за Коледа, майка ми я посрещна с ледена усмивка.

– Тя не е за теб – каза ми по-късно същата вечер. – Не искам да страдаш като мен.

– Мамо, аз не съм ти! – извиках за първи път в живота си. Гласът ми трепереше от страх и гняв.

– Не повишавай тон! – изкрещя тя. – Всичко правя за теб! Всичко!

Мария си тръгна рано сутринта. Не я видях повече. След това майка ми плака с дни и ме обвиняваше, че съм я наранил. Баща ми мълчеше и се затваряше в гаража.

Работех в счетоводна фирма – сигурна работа, стабилна заплата. Всяка вечер се прибирах в апартамента си и гледах книгите по рафтовете – недочетени романи, стихосбирки, които купувах тайно. Понякога си представях друг живот: малък апартамент в София, кафене с приятели, писане до късно през нощта.

Но всеки път, когато се опитвах да направя крачка към промяна, чувах гласовете им: „Ако заминеш, ще ни оставиш сами“, „Ти си всичко, което имаме“, „Без теб няма смисъл“.

На тридесетия си рожден ден седяхме тримата на масата. Майка ми сервираше баница и ме гледаше с очакване.

– Кога ще се ожениш? Кога ще имаме внуче? – попита тя с престорена усмивка.

– Може би никога – отвърнах тихо.

Тишината беше оглушителна. Баща ми остави вилицата си и излезе на балкона.

– Защо винаги трябва да ни разочароваш? – прошепна майка ми със сълзи в очите.

Погледнах я и за първи път видях страха зад думите ѝ. Тя не знаеше какво е да живееш за себе си. Никой от нас не знаеше.

Станах от масата и излязох навън. Дъждът беше спрял. Вдишах дълбоко и усетих как нещо тежко се разпада вътре в мен.

На следващия ден подадох молба за напускане. Купих билет за София без да кажа на никого. Вечерта написах писмо до родителите си:

„Обичам ви, но повече не мога да живея чужд живот. Трябва да открия кой съм.“

Сега седя в малката си стая под наем в Лозенец и пиша тези редове. Страх ме е – от самотата, от вината, от това дали ще успея сам. Но за първи път усещам надежда.

Питам се: Колко от нас живеят като оръжие в ръцете на родителите си? И кога ще намерим сили да бъдем просто себе си?