Брак по задължение: Когато любовта не беше причината

– Не мога да повярвам, че това наистина се случва, – прошепнах на себе си, докато гледах как майка ми нервно подрежда чашите на масата. В стаята цареше напрежение, което можеше да се реже с нож. Баща ми седеше мълчаливо, с ръце скръстени на гърдите, а срещу него – бащата на Елица, жената, с която трябваше да се оженя. Не по любов, а по задължение.

Всичко започна на една скучна петъчна вечер, когато приятелят ми Иван ме заведе на рожден ден в Студентски град. Там срещнах Елица – момиче с тъжни очи и усмивка, която се появяваше само за секунда. Говорихме малко, смяхме се на глупави шеги, а после… после просто се случи. След това всеки пое по пътя си. Не си разменихме телефони, не си обещахме нищо.

Месеци по-късно телефонът ми звънна. Беше непознат номер. „Здравей, Даниеле. Елица съм. Може ли да се видим?“ Гласът ѝ беше тих, почти плах. Срещнахме се в малко кафене до НДК. Тя не ме погледна в очите, докато ми казваше: „Бременна съм. От теб.“

В този момент светът ми се срина. Не бях готов да стана баща, още по-малко с жена, която почти не познавах. Казах ѝ, че ще поема отговорност, но не знаех какво означава това. Тя кимна, сякаш очакваше точно този отговор.

Дните след това бяха като кошмар. Родителите ми настояваха да се оженим. „Това е България, Даниеле! Какво ще кажат хората?“ – повтаряше майка ми. Баща ми беше още по-категоричен: „Мъж трябва да си държи на думата и да носи отговорност за действията си!“ От другата страна – семейството на Елица. Майка ѝ плачеше, баща ѝ мълчеше, но очите му казваха всичко.

Сватбата беше малка, без музика, без танци, без радост. Само роднини и няколко приятели, които се чудеха какво правят там. Елица носеше бяла рокля, но лицето ѝ беше бледо. Аз стоях до нея като сянка. Когато казахме „да“, в гърдите ми се надигна буца. Не беше щастие, а страх.

Преместихме се в малък апартамент в Люлин, който родителите ми помогнаха да обзаведем. Животът ни беше като по сценарий – сутрин кафе, после работа, вечеря, телевизия и тишина. Елица почти не говореше. Аз се прибирах все по-късно, уж заради работата, но истината беше, че не исках да се прибирам.

Една вечер, докато седяхме на масата, тя прошепна:
– Мислиш ли, че някога ще се обикнем?
Погледнах я и не знаех какво да кажа. Може би и двамата знаехме отговора.

Минаха месеци. Родителите ни идваха често, уж да помагат, но всъщност следяха дали всичко е „както трябва“. Майка ми постоянно ми повтаряше: „Търпение, Даниеле. С времето ще се оправят нещата.“ Но нищо не се оправяше. Детето се роди – момиченце, кръстихме я Мария. За първи път усетих нещо като щастие, когато я държах в ръцете си. Но между мен и Елица остана пропаст.

С времето започнах да се чувствам като затворник в собствения си живот. Виждах как приятелите ми се женят по любов, как пътуват, смеят се, живеят истински. А аз? Аз бях просто част от чужд сценарий. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание, а понякога и с тихи сълзи.

Една вечер, когато Мария вече беше заспала, Елица седна до мен на дивана.
– Даниеле, не мога повече така. Знам, че не ме обичаш. И аз не те обичам. Но не искам дъщеря ни да расте в дом без любов.
Погледнах я и за първи път видях в очите ѝ сила. Сила да поиска нещо повече за себе си и за детето ни.

– Какво ще правим? – попитах тихо.
– Ще се разведем. Ще бъдем родители, но не и съпрузи. Може би така ще намерим щастието, което заслужаваме.

Родителите ни бяха в шок. Майка ми плака с дни, баща ми не ми говореше седмици. Но за първи път от години се почувствах свободен. Започнах да прекарвам повече време с Мария, да я водя в парка, да ѝ чета приказки. Елица също разцъфна – започна да работи това, което обича, да се усмихва истински.

Сега, когато поглеждам назад, се питам: Колко още хора живеят в брак по задължение? Колко още деца растат в домове без любов? Дали не е време да спрем да се страхуваме от „какво ще кажат хората“ и да започнем да живеем за себе си?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да жертвате себе си заради чуждите очаквания?