Бракът ми беше на ръба заради майка ми: Сега не мога да я погледна в очите

„Ти пак ли ще готвиш тази мусака? Знаеш, че на Петър не му харесва така!“, изсъска майка ми през зъби, докато стоеше до мен в кухнята. Ръцете ми трепереха над тавата, а в гърдите ми се надигаше познатата буца. Не беше първият път, в който тя се месеше в дома ни, но този път думите ѝ бяха като нож.

Петър седеше в хола и гледаше новините. Чувах как майка ми мърмори нещо под носа си, докато нареждаше чиниите. „Ако беше слушала мен, щеше да си намериш мъж, който да те уважава повече“, прошепна тя, но достатъчно силно, че да я чуя. Преглътнах сълзите си и се опитах да се усмихна, когато влязох с вечерята.

Вечерята премина в мълчание. Петър се опита да разчупи атмосферата с някаква шега за работата, но майка ми веднага го прекъсна: „А ти защо не си оправил още капещия кран? Или чакаш дъщеря ми да го направи?“ Петър пребледня и остави вилицата. Аз се свих на стола си и за пореден път се почувствах като дете между двама каращи се родители.

След като майка ми си тръгна, Петър ме погледна с онзи уморен поглед: „Не мога повече така, Мария. Или тя ще спре да идва толкова често, или…“ Не довърши изречението. Сърцето ми се сви. Обичах Петър, но не можех да се изправя срещу майка си. Тя беше всичко за мен след смъртта на баща ми.

Седмици наред мълчах. Не казвах на Петър колко ме боли от думите на майка ми, нито ѝ казвах колко страдам от напрежението между тях. Опитвах се да угодя и на двамата – готвех по два вида ястия, криех дребни проблеми в домакинството, за да не ги използва майка ми като повод за критика.

Една вечер, докато прибирах дрехите от балкона, чух как майка ми говори по телефона в коридора. „Тя е слаба, Петър я върти на малкия си пръст. Ако не бях аз да ѝ отварям очите…“ Гласът ѝ беше пълен с презрение. Стиснах дрехите до гърдите си и едва не заплаках.

На следващия ден реших да поговоря с нея. „Мамо, моля те, спри да се месиш толкова много. Това е моят брак.“ Тя ме изгледа с ледени очи: „Ако не бях аз, досега щеше да си сама и нещастна. Той не те заслужава.“

Седнах на дивана и се разплаках. За първи път осъзнах колко дълбоко е проникнала намесата ѝ в живота ми – от избора на мебели до това как възпитаваме децата си. Петър започна да се прибира все по-късно. Децата усещаха напрежението и често питаха защо баба и татко не говорят.

Една вечер Петър не се прибра. Обади се и каза: „Оставам при Иван тази нощ. Трябва да помисля.“ Седях сама в тъмния хол и се чудех кога всичко се обърка толкова много.

На следващия ден майка ми дойде без покана. „Къде е Петър?“, попита веднага. „Не знам“, отвърнах тихо. Тя само поклати глава: „Казах ти аз.“

Тогава избухнах: „Мамо, ти разруши брака ми! Не виждаш ли? Всичко трябва да е по твоя начин! Не мога повече!“ За първи път я видях да се стъписва. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна и излезе без дума.

Петър се върна след два дни. Седнахме един срещу друг на масата. „Мария, обичам те, но не мога да живея с майка ти под един покрив – дори и само като присъствие.“

Започнахме да ходим на семейна терапия. Научих се да поставям граници – болезнено и трудно. Майка ми спря да идва толкова често, но отношенията ни останаха студени. Не мога да ѝ простя това, което направи – или може би не мога да простя на себе си, че позволих всичко това.

Сега стоя пред прозореца и гледам как децата играят навън. Питам се: Дали някога ще мога отново да говоря с майка си без болка? И колко от нас са изгубили себе си между любовта към родителите и любовта към партньора? Какво бихте направили вие?