Бременна съм, а приятелят ми отказва да се ожени за мен – и майка му го подкрепя

– Не мога да го направя, Мария! Просто не мога! – гласът на Димитър трепереше, докато стоеше срещу мен в малката кухня на панелката ни в Люлин. Очите му бяха пълни с вина, но и с някаква твърдост, която не бях виждала досега.

– Какво значи „не можеш“? – едва прошепнах, усещайки как ръцете ми се разтреперват. – Димитре, аз съм бременна! Нашето дете…

Той се обърна към прозореца, сякаш търсеше спасение в сивия софийски пейзаж. – Не съм готов. Не искам да се женя само защото си забременяла. Това не е правилно.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. В този момент вратата се отвори и влезе майка му – леля Стефка, винаги подредена, с перфектно издухана коса и поглед, който можеше да те прониже до кости.

– Митко е прав – каза тя, без да ме погледне. – Вие сте още млади. Детето може да се гледа и без подпис. А и кой знае дали ще издържите заедно?

Почувствах се като натрапница в собствения си живот. Стефка винаги беше държала на дистанция между нас, но сега думите ѝ ме удариха като шамар.

– А ти какво мислиш за това, Мария? – попита тя с ледена усмивка.

– Мисля, че детето заслужава семейство – отвърнах тихо. – Мисля, че заслужавам уважение.

Димитър въздъхна тежко. – Не искам да се чувствам притиснат. Ако ще се женим, искам да е по любов, не по задължение.

– А любовта ти към мен? Към детето ни? – гласът ми се пречупи.

Той замълча. Стефка го хвана за ръката и го изведе от кухнята. Останах сама сред тишината и миризмата на изстинало кафе.

Седмици наред живеехме като непознати. Димитър спеше на дивана, избягваше разговори за бъдещето. Майка му идваше всеки ден, носеше домашна храна и шепнеше неща, които не можех да чуя. Чувствах се като затворник в собствения си дом.

Една вечер, докато плаках в банята, чух как входната врата се затваря силно. Излязох и видях баща му – чичо Георги, висок и сериозен мъж с топли очи.

– Мария, може ли да поговорим? – попита той тихо.

Кимнах и седнахме на балкона. Той запали цигара и дълго мълча.

– Знам какво става – каза накрая. – Искам да знаеш, че не си сама. Аз също не одобрявам поведението на Митко и майка му.

Погледнах го с благодарност. – Не знам какво да правя… Страх ме е за детето. Страх ме е да остана сама.

Той сложи ръка върху моята. – Ще говоря с Митко. Понякога мъжете са страхливци. Но ти си силна жена. И ако той не го осъзнае навреме… ще съжалява цял живот.

На следващия ден чичо Георги настоя да вечеряме всички заедно. Атмосферата беше напрегната като пред буря. Стефка гледаше настрани, Димитър мълчеше.

– Синко – започна баща му строго, – ти си мъж вече. Време е да поемеш отговорност. Не става дума само за подписа или за Мария. Става дума за дете! За твоя син или дъщеря!

Димитър избухна:
– Защо всички ме натискате? Защо никой не ме пита какво искам аз?

– А Мария? Тя не заслужава ли да бъде питана? – намеси се чичо Георги.

Сълзите ми потекоха по бузите. – Аз просто исках семейство… Исках да бъдем щастливи тримата…

Стефка стана рязко:
– Не можем да го насилим! Ако не е готов, няма смисъл!

– А ти някога мислила ли си за мен? За това как се чувствам? – извиках аз през сълзи.

Тишина. Само тиктакането на стенния часовник.

След тази вечер всичко се промени. Димитър започна да излиза все по-често, връщаше се късно или изобщо не се прибираше. Майка му ме гледаше с презрение, сякаш аз бях виновна за всичко.

Една сутрин събрах багажа си и отидох при родителите си в Перник. Майка ми ме прегърна силно:
– Ще минеш през това, Марийче! Ние сме до теб!

Минаха месеци. Родих прекрасно момиченце – Виктория. Димитър дойде в болницата само веднъж, остави плюшено мече и си тръгна без дума.

Чичо Георги продължи да ни помага – носеше памперси, играчки, дори идваше да разходи Виктория в парка. Понякога го виждах как гледа снимките ѝ със сълзи в очите.

Днес Виктория е на три години. Аз работя като учителка в детска градина и живея с родителите си. Понякога нощем се чудя дали направих всичко възможно… Дали трябваше да настоявам повече? Или просто такава е съдбата на много български жени?

А ти… ако беше на мое място, щеше ли да простиш? Щеше ли да дадеш втори шанс на човек, който избяга от отговорността?