Черното худи и късата коса не скриват болката ми

— Мамо, усмихни се малко по-естествено, моля те! — гласът на Аурора прозвуча раздразнено, докато държеше телефона пред лицето ми.

Стоях в хола, облечена в новото си черно худи, с прясно подстриганата си коса — къса, права, както винаги съм искала, но никога не съм имала смелост да направя. Светлината от прозореца падаше върху лицето ми и подчертаваше всяка бръчка, всяка следа от безсънните нощи. Усмихнах се, както можех. Не заради снимката, а заради нея — дъщеря ми, която от години се опитвам да разбера.

— Ето така! — възкликна тя и натисна бутона. — Ще кача тази снимка. Изглеждаш прекрасно, мамо.

Погледнах я. В очите ѝ проблясваше нещо между гордост и тъга. Знаех го, защото същото усещах и аз. Откакто напуснах „Хармониите“ и сцената, животът ми се превърна в поредица от опити да бъда майка, която никога не съм била.

— Аурора, сигурна ли си, че искаш да качиш снимката? — попитах тихо.

Тя въздъхна. — Мамо, хората трябва да видят колко си силна. Колко си красива дори сега.

„Дори сега“… Тези думи ме пронизаха. Дори сега — след всичко, което изгубихме. След като баща ѝ ни напусна заради друга жена. След като аз се затворих в себе си и започнах да пия по чаша вино повече от необходимото вечер. След като Аурора започна да се прибира късно и да ми говори само с половин уста.

Седнах на дивана и се загледах в ръцете си. Бяха ръце на жена, която е държала микрофон пред хиляди хора, но не е успяла да задържи собственото си семейство.

— Мамо, пак ли ще започнеш? — попита тя рязко.

— Какво?

— Да се обвиняваш. Да мислиш за миналото. Виж се! Имаш нова прическа, изглеждаш страхотно! Хората те обичат!

— А ти? — прошепнах едва доловимо.

Тя замълча. В този момент осъзнах колко далеч сме една от друга. Две жени под един покрив, свързани само от спомени и неизказани думи.

Вечерта седнахме да вечеряме. Аз сипах две чаши вино — едната за мен, другата за нея. Тя отказа.

— Не искам да пия, мамо. Утре имам изпит.

— Извинявай… — промълвих.

Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на часовника и далечният шум от улицата. Спомних си времето, когато пеех по клубовете в София, когато хората ме спираха по улиците за автографи. Сега единствените хора, които ме спират, са съседките от блока, които питат защо Аурора не излиза с момчета или защо не съм се върнала на сцената.

— Мамо… — гласът ѝ беше мек този път. — Защо никога не говорим за татко?

Стиснах чашата по-силно. Виното беше горчиво като спомените ми.

— Какво има да говорим? Той избра друг живот.

— А ти? Ти избра ли мен?

Този въпрос ме удари като шамар. Погледнах я — вече не беше онова малко момиченце с плитки, което тичаше зад сцената и ми махаше с ръчичка. Беше млада жена със собствени рани.

— Опитах… — прошепнах. — Но може би не съм успяла.

Тя стана рязко от масата и излезе на балкона. Остави ме сама със себе си и с вината си.

Станах и аз, взех палтото си и излязох навън. Вятърът беше студен, но ми помогна да се съвзема. Разходих се из квартала — познатите панелки, миризмата на печени чушки от някой балкон, далечният лай на куче. Всичко беше толкова обикновено, а аз се чувствах толкова чужда тук.

Върнах се късно. Аурора вече спеше. Седнах до леглото ѝ и я погалих по косата — същата кестенява коса като моята преди години.

— Прости ми… — прошепнах в тъмното.

На сутринта тя ме посрещна с усмивка.

— Мамо, снимката ти има над хиляда харесвания! Всички пишат колко си вдъхновяваща!

Погледнах я и този път усмивката ми беше истинска. Може би не мога да върна миналото или да поправя всичко между нас. Но мога да започна отначало — с една истинска усмивка, с едно „обичам те“ без страх.

Понякога си мисля: ако можех да избера отново между сцената и семейството си, щях ли да направя друг избор? Или просто съдбата ни е такава — да търсим прошка там, където най-много боли?

Какво бихте направили вие? Простили ли сте някога на себе си?