Четирите апартамента на Божена – разказ за алчността и семейните рани

— Не можеш да ми го направиш, Божена! Това е домът ни! — гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си писмото от адвоката ѝ. Майка ми седеше до мен на дивана, с ръце, стиснати в скута, а очите ѝ бяха пълни със страх и срам.

Божена стоеше срещу нас, изправена като скала, с онзи студен поглед, който познавах още от детството. — Домът е на мое име. Имам право да решавам какво ще стане с него. — Гласът ѝ беше равен, почти безчувствен.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Бяхме израснали в тази къща в Кючук Париж, Пловдив — малка, но пълна с топлина и спомени. Тук майка ни ни учеше да месим козунаци за Великден, тук баща ни ни четеше приказки до късно вечер. А сега Божена, сестра ми — кръвта ми — искаше да ни изхвърли на улицата.

Всичко започна преди две години, когато баща ни почина. Остави ни тази къща и малко спестявания. Божена вече имаше четири апартамента — два в Тракия, един в Центъра и един в Кършияка. Купи ги с парите от успешния си бизнес с недвижими имоти. Аз останах тук с мама, грижейки се за нея и за дома. Не съм имала нейната амбиция или късмет — работех като учителка по литература в местното училище и едва свързвах двата края.

Първоначално мислех, че ще се разберем като хора. Божена обеща да не пипа къщата — „Това е вашият дом“, каза тогава. Но алчността е като ръжда — бавно, но сигурно разяжда всичко. Един ден получих писмо от адвокат: Божена искаше да продаде къщата. Бяхме съсипани.

— Защо ти е още един апартамент? — попитах я през сълзи.

— Това е бизнес, Мария. Не можеш да живееш цял живот с илюзии. Трябва да мислиш за бъдещето си — отвърна тя сухо.

— А нашето бъдеще? На мама? — гласът ми се пречупи.

Тя само сви рамене.

Майка ми се разплака. Никога не съм я виждала толкова безпомощна. Опитахме всичко — говорихме с адвокати, търсихме помощ от роднини, дори ходихме при нотариус да проверим дали има начин да спрем продажбата. Но всичко беше на нейно име. Законът беше на страната на Божена.

Вечерите станаха безкрайни кошмари. Мама не спеше, аз също. Слушах как стене тихо в стаята си и се молех наум да стане чудо. Съседите започнаха да шушукат — „Виж ги, сестри се съдят за имот!“, „Парите развалят всичко…“

Една вечер седнах до Божена в кухнята. Беше дошла да вземе някакви документи.

— Божена, моля те… Поне остави мама тук до края ѝ. Тя няма къде да отиде.

Тя въздъхна тежко:

— Мария, не разбираш ли? Ако не продам сега, ще загубя много пари. Пазарът е добър. Не мога да си позволя сантименталности.

— А можеш ли да си позволиш да загубиш семейството си? — прошепнах аз.

Тя не отговори.

Дните минаваха в напрежение и страх. Майка ми отслабна, започна да забравя неща, а аз се чувствах като затворник в собствения си дом. Веднъж я чух да говори сама: „Какво направихме погрешно? Защо децата ми се мразят?“

Скоро дойде денят на огледа — Божена доведе брокер и потенциални купувачи. Чужди хора обикаляха из стаите ни, гледаха снимките по стените, сякаш вече не бяхме живи хора, а просто част от сделката.

— Мамо, ще се оправим някак — опитвах се да я успокоявам вечерта след огледа.

— Не знам, дете мое… Не знам — отвърна тя с празен поглед.

В един момент се почувствах напълно безсилна. Дори приятелите ми започнаха да ме избягват — никой не искаше да се меси в семейни драми. Останах сама срещу сестра си и закона.

Последната ни надежда беше разговорът с Божена преди подписването на договора за продажба.

— Божена… Спомняш ли си как играехме на двора? Как татко ни люлееше на люлката? Как мама ни носеше топъл хляб?

Тя замълча дълго:

— Помня… Но това вече няма значение.

— Има значение! За мен има! За мама има! Защо ти не можеш да го видиш?

Очите ѝ се напълниха със сълзи за първи път:

— Може би съм станала твърде студена… Но вече не мога да спра.

Продажбата стана факт след седмица. Сбогувахме се с дома си тихо, без думи. Мама замина при леля ми в Асеновград, а аз си намерих малка квартира близо до училището. Божена купи още един апартамент и продължи напред.

Сега често минавам покрай старата ни къща и гледам как непознати хора садят цветя в двора ни. Питам се: струваше ли си всичко това? Кога парите станаха по-важни от семейството?

А вие… бихте ли простили на сестра си? Или поне бихте могли да я разберете?