Четвърто дете: Когато любовта не стига

— Не мога да повярвам, Мария! Как можа? — гласът на Георги трепереше от гняв и отчаяние. Стоеше пред мен в кухнята, стиснал юмруци, а очите му горяха. В този момент осъзнах, че думите ми са го ударили по-силно от шамар.

— Не съм го планирала, Георги… — прошепнах, усещайки как сълзите ми напират. — Просто се случи.

Той се обърна рязко и излезе от стаята, оставяйки ме сама сред тишината, която сякаш крещеше. В съседната стая най-малкият ни син, Петър, спеше спокойно в креватчето си. Другите две деца — Даниела и Борис — гледаха анимация в хола, нищо неподозиращи за бурята, която се разразяваше между родителите им.

Седнах на кухненския стол и зарових лице в ръцете си. Страхът ме задушаваше. Как ще се справим? Как ще обясня на Георги, че въпреки всичко искам това дете? Че не мога да си представя да го няма?

Вечерта премина в мълчание. Георги не вечеря с нас. Децата усещаха напрежението и задаваха въпроси:

— Мамо, тате защо е тъжен?

— Просто е уморен, милички — излъгах ги, докато събирах чиниите.

Когато всички заспаха, седнах до прозореца и се загледах в светлините на София. Спомних си първите години с Георги — как мечтаехме за голямо семейство, за дом с детски смях. Но животът ни беше различен тогава. Имахме работа, надежди, а сега… Георги работеше на две места, аз бях в майчинство и парите все не стигаха.

На следващата сутрин той ме чакаше в кухнята.

— Трябва да говорим — каза тихо.

Седнах срещу него. Ръцете ми трепереха.

— Не мога да понеса още едно дете, Мария. Не можем да си го позволим. Виждаш как живеем — едва свързваме двата края! А ти… ти просто реши вместо мен!

— Не съм решила нищо! — избухнах аз. — Това не беше избор! Но сега е реалност. И не мога… не мога да направя аборт. Не мога да убия собственото си дете!

Той замълча дълго. После стана и излезе отново.

Дните минаваха в напрежение. Георги почти не говореше с мен. Майка ми идваше да помага с децата, но усещах как ме гледа укорително.

— Марийче, ти луда ли си? Четири деца? В днешно време? Как ще ги гледаш? — шепнеше тя вечер, когато останехме сами.

— Ще се справя… — казвах тихо, но дори аз не вярвах на думите си.

В кварталния магазин жените ме гледаха със съжаление и клатеха глави:

— Още едно? Брей, Мария…

Понякога ми се струваше, че всички са срещу мен. Че никой не разбира страха ми, болката ми, надеждата ми. Само когато галех корема си нощем, усещах някаква топлина и смисъл.

Една вечер Георги се прибра по-късно от обикновено. Беше пил. Седна срещу мен и ме погледна уморено:

— Мислиш ли, че любовта ни ще издържи? Че ще оцелеем?

— Не знам… — прошепнах. — Но знам, че ако се откажем от това дете, никога няма да си простя.

Той се разплака. За първи път от години видях съпруга си слаб и безпомощен.

— Аз просто се страхувам, Мария… Страх ме е да не те загубя. Страх ме е да не се проваля като баща.

Прегърнах го силно. За миг бяхме отново онези двама млади хора с мечти.

Месеците минаваха бавно. Имаше дни на отчаяние и дни на надежда. Имаше моменти, когато мислех да се откажа. Но всяка вечер усещах ритниците на бебето и знаех — това е моето дете.

Родих момиченце през студена декемврийска нощ. Георги беше до мен. Когато я сложиха в ръцете ми, той прошепна:

— Благодаря ти… за смелостта.

Днес сме петима у дома. Животът ни е труден — парите пак не стигат, умората е постоянна гостенка. Но има моменти на щастие: когато всички деца се смеят заедно; когато Георги ме целуне по челото; когато най-голямата ми дъщеря помага на малката да проходи.

Понякога се питам: Достатъчна ли е любовта? Или трябва още нещо — сила, търпение, вяра? А вие как мислите — любовта стига ли, когато животът стане прекалено тежък?