Цветя по роклята ми, сълзи по бузите: Моята нощ на срам и сила – историята на Мария от софийската гимназия

— Как можа да дойдеш с тази рокля? — Гласът на класната ми, госпожа Димитрова, проряза музиката и смеха в залата като нож. Всички се обърнаха към мен. Стоях на прага на балната зала, с цветната си рокля, която майка ми уши специално за този ден. Цветя — червени, сини, жълти — разцъфваха по плата, а аз се чувствах като пролет сред море от скучни, едноцветни тоалети.

— Това е абитуриентски бал, Мария! Тук има правила! — продължи тя, а аз усетих как бузите ми пламват. — Моля те, напусни залата, докато не се преоблечеш.

Сълзите ми напираха, но се опитах да ги скрия. Погледнах към майка ми, която стоеше в ъгъла и стискаше чантата си, без да смее да ме погледне в очите. Баща ми така и не дойде — от години не говорим, откакто напусна семейството ни. В този момент се почувствах по-сама от всякога.

Излязох навън, на паркинга, където светлините на града се смесваха със сълзите ми. Вдигнах телефона и набрах Ива — най-добрата ми приятелка, единственият човек, който винаги ме разбираше.

— Мария, какво става? — гласът ѝ беше тревожен.

— Изгониха ме, Ива. Заради роклята. Всички ме гледаха… като че съм някакво чудовище.

— Не си чудовище! — извика тя. — Ти си най-смелият човек, когото познавам. Къде си?

— На паркинга. Не знам какво да правя. Майка ми… тя просто стои вътре и не казва нищо.

— Чакай ме, идвам веднага!

Докато чаках Ива, седнах на бордюра и се загледах в обувките си. Чувах смеха и музиката от залата, но за мен всичко беше заглъхнало. Спомних си как майка ми цяла седмица шиеше тази рокля, как ми разказваше за нейната младост, за баловете в нейното село, където всички момичета носели шарени дрехи, защото така се радвали на живота. А сега, в София, това беше повод за срам.

— Мария! — Ива се появи зад ъгъла, задъхана, с яке върху пижамата си. — Хайде, тръгваме!

— Къде?

— Към мен. Ще си направим наш бал. С музика, с танци, с всичко! И ще носиш тази рокля, защото е красива, а ти си още по-красива в нея!

Погледнах я и за първи път тази вечер се усмихнах. Прегърнах я силно, а тя ме хвана за ръка и ме поведе към спирката. По пътя разказвах всичко — за погледите, за думите на класната, за мълчанието на майка ми. Ива слушаше внимателно, без да ме прекъсва.

Вкъщи у Ива беше топло и уютно. Майка ѝ ни посрещна с чай и ме погледна с разбиране.

— Не се притеснявай, Мария. Понякога хората се страхуват от различното. Но ти не трябва да се срамуваш от себе си.

Тези думи ме разплакаха още повече. За първи път някой възрастен не ме упрекваше, а ме разбираше. Прекарахме нощта в танци, смях и разговори. Снимахме се, пяхме, а Ива ми каза:

— Знаеш ли, понякога трябва да се бориш за правото си да бъдеш себе си. Дори когато всички ти казват, че не си като тях.

На следващия ден майка ми ме чакаше вкъщи. Беше плакала. Седнахме на дивана, а тя хвана ръцете ми.

— Прости ми, Мария. Не знаех как да реагирам. Толкова се страхувах да не те наранят, че забравих да те защитя. Ти си моята гордост, точно такава, каквато си.

Прегърнах я. За първи път от години се почувствах разбрана от нея. Реших, че няма да позволя на никого да ме кара да се срамувам от себе си. Отидох в училище с вдигната глава. Класната ме погледна строго, но аз ѝ казах:

— Госпожо Димитрова, няма нищо срамно в това да бъдеш различен. Ако искате да ме накажете — направете го. Но няма да се откажа от себе си.

Видях изненада в очите ѝ. Няколко съученици ми се усмихнаха. Един от тях — Петър, който винаги беше тих — дойде при мен след час и каза:

— Добре направи. И аз се страхувам да бъда себе си понякога.

Тогава разбрах, че не съм сама. Че има и други като мен — различни, уплашени, но готови да се борят. И че понякога една шарена рокля може да промени повече, отколкото си мислиш.

Сега се питам: Колко често се отказваме от себе си, само за да се впишем? И струва ли си да загубим цветовете си, за да не дразним сивотата на другите?