Да се освободя: Историята на Мария от сянката към светлината
„Мария, пак ли ще мрънкаш? Остави ме да гледам мача!“ – гласът на Петър отекна в малкия ни хол, докато аз стоях на прага с торбите от магазина, а ръцете ми трепереха от умора. Беше вторник вечер, навън валеше, а аз се прибрах след дванадесетчасова смяна в болницата. Въздухът миришеше на застояло и на забравени обещания.
Оставих покупките на масата и се загледах в гърба му. Петър не помръдна. Не попита как съм, не предложи да помогне. От години беше така – аз работя, аз чистя, аз готвя, а той… той просто съществуваше до мен. Когато го срещнах преди осем години, беше различен – имаше мечти, говореше за собствен бизнес, за дом край морето. Сега мечтите му се бяха свили до дистанционното и бирената бутилка.
„Петре, не мога повече така“, прошепнах почти без глас.
Той се обърна с досада: „Какво пак? Не виждаш ли, че съм изморен?“
Изморен? Аз ли не знам какво е умора? Сутрин ставам в пет, приготвям закуска, тичам на работа, после пазарувам, готвя, пера… А той? Стои без работа вече трета година. Майка му все му праща пари от село, а моите родители ме гледат с укор – „Марийче, това ли заслужаваш?“
Седнах на ръба на леглото и се разплаках. Тихо, без сълзи – само вътрешно разпадане. Спомних си думите на майка ми: „Жената трябва да търпи.“ Но аз вече не можех. Не исках да съм сянка в собствения си живот.
На следващия ден, докато миех пода в отделението, чух колежката ми Даниела да говори по телефона: „Не мога повече с този човек! Само взима, нищо не дава.“ Усмихнах се горчиво – колко ли жени има като мен?
Вечерта се прибрах по-рано. Петър беше излязъл с приятели. Реших да поговоря с родителите си. Отидох при тях в Люлин – панелката миришеше на прясно изпечен хляб и топлина.
„Мамо, тате… трябва да ви кажа нещо.“
Майка ми ме погледна тревожно: „Пак ли сте се карали?“
„Не е само това. Не мога повече така. Чувствам се като прислужница в собствения си дом.“
Баща ми въздъхна тежко: „Марийче, знаехме си ние… Но ти си голяма жена. Решавай сама.“
Майка ми избърса ръцете си в престилката: „Ако решиш да се върнеш при нас, винаги ще имаш стая тук.“
Тези думи ме разтърсиха. За първи път от години почувствах подкрепа.
На следващата сутрин Петър се прибра към обяд. Миришеше на алкохол и цигари.
„Къде беше?“ – попитах тихо.
„С момчетата. Какво толкова?“
„Петре… мисля да си тръгна.“
Той ме изгледа невярващо: „Ти? Къде ще ходиш? Кой ще те вземе такава?“
Тези думи ме удариха като шамар. Но вече бях решила.
В следващите дни започнах да събирам багажа си. Петър първо се подиграваше, после започна да ме заплашва: „Ще съжаляваш! Никой няма да те обича така!“ Но аз вече не вярвах на страха си.
Преместих се при родителите си. Първите седмици бяха тежки – чувствах се като провалена жена, като дете, което е избягало от живота. Майка ми ме прегръщаше всяка вечер: „Ще мине и това.“
Колежките ми ме подкрепиха: „Мария, гордеем се с теб! Колко от нас имат смелостта да направят това?“
Започнах да ходя на йога, записах курс по английски. За първи път от години имах време за себе си. Веднъж срещнах Петър на улицата – изглеждаше още по-уморен и самотен. Не изпитах злоба – само тъга.
Една вечер седях на балкона с чаша чай и гледах светлините на София. Помислих си: колко жени още живеят в сянката на чужда безотговорност? Колко от нас вярват, че не заслужават повече?
Сега знам – заслужавам любов и уважение. Заслужавам да бъда щастлива.
А вие? Колко дълго бихте търпели да сте невидими в собствения си живот? Ще намерите ли сили да излезете от сянката?