Да се откъснеш от майка си: Моят път към свободата

— Пак ли ще излизаш толкова късно, Иване? — гласът на майка ми пронизва тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Часът е едва осем вечерта, но за нея това е късно, а за мен — отчаян опит да поема глътка въздух навън, далеч от нейните упреци и вечните въпроси.

— Мамо, просто ще се разходя малко. Имам нужда да остана сам — казвам тихо, но вече усещам как гърлото ми се стяга. Знам, че следващите думи ще ме наранят, както винаги.

— Сам? На твоята възраст? Хората вече имат семейства, деца… А ти още не можеш да се оправиш сам! — тя въздиша тежко и се обръща към телевизора, където върви някакъв турски сериал. Сякаш иска да ми покаже, че съм невидим.

Вече съм на 40. Работя като счетоводител в малка фирма в центъра на София. Заплатата ми стига едва да покрия сметките и да си купя някоя книга, която чета тайно нощем, когато майка ми спи. Приятели почти нямам — повечето се ожениха, разпръснаха се по света или просто се отказаха да ме канят, след като години наред отказвах покани с извинението „Майка ми не е добре“.

Истината е, че майка ми винаги е била здрава като бик. Но аз не бях. Не физически — а вътрешно. Винаги съм бил слаб пред нея. След смъртта на баща ми, когато бях на 15, тя се вкопчи в мен като удавник за сламка. Аз бях всичко, което ѝ остана. И така изминаха 25 години — години на вина, страх и безкрайни компромиси.

— Иванчо, ще вечеряш ли? — чува се от кухнята. Дори когато съм ядосан, не мога да ѝ откажа. Влизам и сядам на масата срещу нея. Тя ми сипва супа и ме гледа изпитателно.

— Защо не си намериш по-добра работа? Или поне някое момиче? — пита тя с онзи тон, който ме кара да се чувствам като провал.

— Мамо, добре съм така — лъжа я. Истината е, че не съм добре. Чувствам се като затворник в собствения си живот.

Вечерта лежа буден в леглото си и слушам как тя хърка в съседната стая. Мисля си за всички пропуснати възможности — за момичето от университета, което харесвах, но никога не поканих на среща; за работата в Пловдив, която отказах, защото „майка ми няма кой да я гледа“; за приятелите, които загубих по пътя.

На следващата сутрин ставам рано и излизам преди тя да се събуди. Вървя по улиците на София и усещам как въздухът ме боде по лицето. Спирам пред една витрина и виждам отражението си — мъж на средна възраст с уморени очи и рамене, приведени под тежестта на годините.

В офиса колежката ми Мария ме поглежда със съчувствие.

— Добре ли си, Иване? Изглеждаш уморен.

— Просто не спах добре — отвръщам и се усмихвам насила.

— Ако искаш да излезем някой път… просто да поговорим — предлага тя плахо.

Поглеждам я изненадан. Не помня кога за последно някой ми е предлагал компания без задни мисли. В този момент усещам как нещо в мен се пропуква.

— Благодаря ти, Мария. Наистина бих искал — казвам тихо.

Вечерта се прибирам по-късно от обикновено. Майка ми ме чака на вратата с намръщено лице.

— Къде беше? Знаеш ли колко се притесних?

— Мамо, аз съм на 40 години! Не мога цял живот да ти давам отчет! — избухвам за първи път от години.

Тя ме гледа шокирано. Очите ѝ се пълнят със сълзи.

— Значи вече не ти трябвам? Всичко дадох за теб…

Сърцето ми се свива от вина. Прегръщам я неловко.

— Не е така… Просто имам нужда от малко свобода.

Тази нощ не мога да заспя. В главата ми ехтят думите ѝ: „Всичко дадох за теб…“ Чувствам се разкъсан между дълга към нея и желанието си да живея свой живот.

След седмица събирам смелост и ѝ казвам:

— Мамо, намерих си квартира. Ще се изнеса след месец.

Тя мълчи дълго. После само казва:

— Ще видим колко ще издържиш сам…

Месецът минава като в мъгла. Търся мебели из сайтовете за втора ръка, говоря с Мария все по-често, усещам как животът ми бавно започва да придобива цвят. Но всяка вечер, когато заключвам новата си врата, усещам празнина там, където преди беше майка ми.

Понякога ѝ звъня просто да чуя гласа ѝ. Тя все още пита дали съм ял и дали имам чисти чорапи. Понякога плаче по телефона. Понякога аз плача след това.

Но вече знам — трябваше да го направя. За себе си. За нея също.

Питам се: Колко време трябва да мине, за да спрем да живеем живота на родителите си? И дали някога ще спра да се чувствам виновен за това, че избрах себе си?