Дадох на сина си дом, а снахата ми иска да го продаде – как се разпада едно семейство

– Не мога да повярвам, че изобщо го обсъждате! – гласът ми трепереше, докато гледах сина си Иван и жена му Мария. Седяхме в хола на къщата, която бях купила и ремонтирала за Иван, а сега Мария настояваше да я продадат.

– Мамо, моля те, нека поговорим спокойно – опита се да ме успокои Иван, но очите му се плъзнаха към Мария, сякаш търсеше одобрението ѝ.

– Спокойно? – повторих аз. – Ти знаеш ли колко години работих по две смени, за да имаш този дом? Спомняш ли си как носех тухли сама, когато майсторите не дойдоха? А ти, Мария? Знаеш ли колко пъти съм се лишавала от всичко, за да има Иван покрив над главата си?

Мария въздъхна и се обърна към мен:

– Госпожо Димитрова, разбирам ви. Но тази къща е стара. Искаме нещо по-модерно, по-близо до центъра. С Иван имаме планове за бъдещето си.

– Планове? – гласът ми се пречупи. – А моите мечти? Моите жертви? Тази къща е част от нашето семейство! Тук Иван проходи, тук празнувахме именните дни на баща му…

Иван се размърда неспокойно на дивана:

– Мамо, Мария е права. Животът ни е друг сега. Не можем вечно да живеем в миналото.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си как преди 25 години държах Иван за ръка пред входа на панелката в Люлин и му обещах: „Ще имаш свой дом. Няма да се мъчиш като мен.“ Тогава бях сама – баща му почина млад, а аз чистех офиси нощем и продавах зеленчуци на пазара през деня. Всичко беше за него.

Когато най-сетне събрах достатъчно пари, купих тази малка къща в Банкя. Беше стара и занемарена, но я превърнах в дом – боядисвах стените сама, сменях дограмата, купувах мебели на изплащане. Помня как Иван скачаше по новия диван и се смееше…

Сега Мария искаше да продаде всичко това. За нея това беше просто имот.

– Мамо, не го приемай толкова лично – каза Иван тихо. – Ще купим по-хубав апартамент. Ще идваш на гости…

– На гости? В собствения си дом ли съм вече гост? – попитах горчиво.

Мария стана и започна да събира чашите от масата:

– Не искам да се караме. Просто мисля, че е време за промяна.

В този момент вратата се отвори и влезе дъщеря ми Петя с внучката ми Лили.

– Какво става тук? – попита Петя подозрително.

– Мама не иска да продадем къщата – отвърна Иван.

Петя ме погледна с разбиране:

– Мамо, ти си дала всичко за нас. Не е честно така…

Мария се намръщи:

– Това е решение на Иван и мен. Къщата е на негово име.

Петя избухна:

– Но тя я купи! Ти дойде на готово!

В стаята настъпи тягостна тишина. Лили ме прегърна:

– Бабо, аз обичам тази къща…

Погалих я по косата и усетих как сърцето ми се къса. Всичко, което бях градяла цял живот, сега зависеше от прищявката на една жена, която не познаваше нашите спомени.

През следващите дни вкъщи цареше напрежение. Иван избягваше погледа ми, а Мария говореше само за обяви и брокери. Петя идваше често и ме подкрепяше, но усещах как семейството ми се разпада пред очите ми.

Една вечер седнах сама в кухнята и гледах снимките по стената – Иван като абитуриент, първият му рожден ден в тази къща… Сълзите ми капеха върху масата.

На следващия ден събрах смелост и отидох при Иван.

– Сине, ако това ще те направи щастлив… продай къщата. Но помни едно: домът не е просто стени и покрив. Домът е любовта и спомените ни. Не ги продавай заради нечии чужди мечти.

Той ме прегърна силно:

– Мамо… не знам какво да правя.

Мария стоеше до вратата със скръстени ръце.

– Решението е твое – казах тихо.

Сега чакам… Не знам дали ще загубя дома си или сина си. Дали някой друг е преживявал подобно предателство? Какво бихте направили на мое място?