Дадох семейната къща на сина си. Сега се чувствам като чужда в собствения си живот – сгреших ли?

– Мамо, не може ли да си прибереш тези снимки? Не вървят с новата ни всекидневна.

Стоях насред стаята, с ръце, които трепереха, докато държах рамката със снимката на покойния ми съпруг. Синът ми, Димитър, вече беше наредил новите мебели, избрани от снаха ми, Яна. Всичко беше светло, модерно, а моите спомени – натъпкани в кашони, които чакаха да бъдат изнесени в мазето.

Преди година реших да прехвърля семейната къща на Димитър. Беше ми тежко сама след смъртта на Иван, а синът ми и Яна имаха две малки деца и живееха под наем в Люлин. Исках да им помогна, да им дам сигурност. „Ти винаги ще имаш стая тук, мамо“, каза ми Димитър тогава. Повярвах му. Повярвах, че ще остана част от този дом.

Сега обаче се чувствах като призрак. Всяка сутрин се будех от детския смях и тропота на крачета по коридора, но вместо радост усещах празнота. Яна беше поела всичко – готвенето, чистенето, дори градината. Аз се чувствах излишна. Веднъж опитах да направя баница за всички, но Яна само се усмихна:

– Мамо Мария, ние не ядем толкова мазно. Ще направя салата.

Седнах в ъгъла на кухнята и гледах как тя реже домати и краставици, а внучката ми Лили рисуваше с флумастери по масата. Исках да се намеся, да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми.

Вечерта чух как Димитър и Яна си говорят в спалнята:

– Не мога повече така, Митко. Твоята майка е навсякъде. Не мога да се отпусна у дома си.
– Ще поговоря с нея – отвърна той уморено.

На следващия ден той дойде при мен:
– Мамо, може би ще ти е по-добре да си намериш нещо свое. Да си почиваш. Тук е шумно с децата…

Погледнах го – моето момче, което бях люляла нощем, когато имаше температура. Сега ме гледаше като наемателка.

– Това е моят дом – прошепнах аз.
– Мамо… – въздъхна той. – Домът вече е нашият. Ти винаги ще си добре дошла, но трябва да разбереш…

Сълзите ми потекоха безшумно. Излязох в градината и седнах на пейката под старата череша. Помнех как Иван садеше това дърво. Помнех първите стъпки на Димитър по тревата. Помнех всичко.

Вечерта Яна дойде при мен:
– Мария, не искам да се караме. Просто… всеки има нужда от пространство. Може би ще ти е по-спокойно при сестра ти във Варна?

Сестра ми… Не бях я виждала от години. Животът ни беше разделил – тя имаше свой свят, аз – мой. А сега моят свят се разпадаше пред очите ми.

На следващия ден започнах да събирам дрехите си в куфар. Лили дойде при мен:
– Бабо, къде отиваш?
– Ще отида малко при леля ти Рени във Варна.
– Ще се върнеш ли?
Погалих я по косата:
– Не знам, слънце мое.

Качих се на автобуса за Варна с усещането, че оставям не само дома си, но и себе си някъде между стените на тази къща. Сестра ми ме посрещна топло, но аз не можех да намеря място за спомените си сред нейните вещи и навици.

Вечерите прекарвах сама на терасата, гледайки морето и мислейки за всичко изгубено. Понякога Димитър ми звънеше:
– Мамо, добре ли си?
– Добре съм – лъжех го.

Но истината беше друга. Чувствах се като гостенка в собствения си живот. Дали сгреших? Дали една майка трябва да жертва всичко за децата си? Или има момент, когато трябва да мисли и за себе си?

Понякога нощем се питам: може ли човек да бъде гост там, където е вложил цялото си сърце? А вие как бихте постъпили на мое място?