Дадох всичко на децата си, а сега съм излишна

– Мамо, пак ли ще ми казваш какво да правя? – гласът на Даниел прозвуча остро, докато затваряше вратата на стаята си.

Стоях в коридора, с чаша чай в ръка, и се чудех кога гласът ми стана толкова досаден за собствените ми деца. Винаги съм вярвала, че майката е сърцето на дома. Че без нея всичко се разпада. Но сега, когато децата ми са пораснали, аз се чувствам като ненужна мебел, която само пречи.

Когато се роди вторият ни син, Георги, напуснах работа. Мъжът ми, Стефан, работеше като инженер в „Кремиковци“ и изкарваше достатъчно. Решихме, че децата имат нужда от майка у дома повече, отколкото от още една заплата. Не съжалявам – или поне така си повтарям всяка вечер, когато заспивам сама в леглото, докато Стефан гледа новините в хола.

Дните ми минаваха в грижи – закуски, обяди, домашни работи, родителски срещи, болести и радости. Бях навсякъде – и в училището на Даниел, и на тренировки по футбол на Георги. Когато имаше проблеми с учители или с приятели, аз бях тази, която говореше с всички. Стефан рядко се включваше – казваше: „Ти си по-добра в тези неща.“

Сега Даниел е на 26 и живее с приятелката си в Люлин. Георги е студент във Велико Търново. Къщата е празна. Стефан все още работи, но вече не говорим много. Понякога се чудя дали изобщо някога сме говорили истински.

Преди месец Даниел дойде за уикенда. Бях приготвила любимата му мусака и салата шопска. Когато седнахме на масата, започнах да го разпитвам за работата му – знаех, че има проблеми с шефа си. Той ме прекъсна:

– Мамо, моля те! Не съм дете вече! Не ми се говори за това.

Погледнах го и усетих как нещо се къса вътре в мен. Толкова години бях до него – а сега не иска да чуе гласа ми.

След вечеря се опитах да поговоря със Стефан.
– Мислиш ли, че прекалявам? – попитах го тихо.
– Просто ги остави да си живеят живота – отвърна той без да ме погледне.

Но как да ги оставя? Как да спра да бъда майка?

Георги рядко се обажда. Когато го търся по телефона, често не вдига. После ми пише съобщение: „Зает съм, мамо.“ Веднъж му казах, че ми липсва. Отговори: „И аз те обичам, но имам много работа.“

Започнах да ходя на разходки в парка до блока. Там срещнах Мария – съседка от третия етаж. Тя също има пораснали деца и внучета. Разказа ми как дъщеря ѝ я моли да гледа внучката всеки уикенд.
– Понякога ми идва в повече – призна тя. – Но поне ме търсят.

Аз нямам внучета. Даниел казва, че още не са готови за семейство. Георги има приятелка от година, но не я е водил у дома.

Една вечер не издържах и се разплаках пред Стефан.
– Чувствам се излишна – признах му през сълзи.
Той въздъхна тежко:
– Така е животът. Децата порастват.
– А аз? Какво да правя сега?
– Намери си хоби… Или работа.

Работа? На 54 години? Кой ще ме вземе? Последно работих преди 25 години…

Опитах се да се запиша на курс по рисуване в читалището. Там срещнах други жени като мен – самотни майки, които търсят смисъл след като децата са напуснали дома. Говорихме си за всичко – за болките в ставите, за рецептите за лютеница, за това как никой вече не ни пита как сме.

Една вечер Даниел ми се обади неочаквано:
– Мамо… Може ли да дойда утре? Искам да поговорим.
Сърцето ми подскочи от радост и тревога едновременно.
На следващия ден той дойде сам. Изглеждаше уморен и притеснен.
– Скарахме се с Ива… Не знам какво да правя.
Седнах до него на дивана и го прегърнах. За миг отново беше моето малко момче.
– Ще мине… Всичко минава – казах му тихо.
Той ме погледна със сълзи в очите:
– Понякога ти липсвам ли?
– Всеки ден – прошепнах аз.

Тази нощ не можах да заспя. Мислех си за всички години, които дадох на семейството си. За всички пропуснати възможности – работа, приятелства, мечти… Но и за всички усмивки, прегръдки и топли вечери у дома.

Сутринта изпратих Даниел до вратата. Той ме прегърна силно:
– Благодаря ти, мамо…

Останах сама в кухнята с чаша чай и мислите си. Може би никога няма да бъда толкова нужна, колкото преди. Но може би това е редът на живота.

Кажете ми – има ли живот след майчинството? Какво правите вие, когато децата ви вече не ви търсят? Или просто трябва да се научим да живеем със спомените?