Дългът на майка ми – моето бреме: Историята на един живот, който не избрах

– Лилия, пак звънят от банката! – гласът на майка ми пронизваше стените на панелката ни в Люлин, сякаш беше аларма, която никога не спира. Стоях в кухнята, с ръце потънали в сапунена вода, когато телефонът иззвъня за трети път тази сутрин. Сърцето ми се сви – знаех какво ще последва.

– Кажи им, че не съм вкъщи! – прошепна тя, очите ѝ пълни със страх и срам. Аз само кимнах, макар че знаех, че лъжата няма да промени нищо. Дълговете ѝ бяха като сянка, която ме следваше навсякъде – в университета, на работа, дори в сънищата ми.

Мама започна да взима кредити още когато бях в осми клас. Първо за ремонт на апартамента, после за нова пералня, после за „малко помощ“ на леля Мария. Винаги имаше оправдание, винаги вярваше, че ще върне парите. Но годините минаваха, а сумите растяха. Когато татко си тръгна, остави след себе си не само празно легло, но и още по-голяма безизходица.

– Лили, ти си умна, ще се оправиш – казваше мама, когато я питах защо не спре. – Всичко правя за теб!

Но аз не исках нова пералня. Исках спокойствие. Исках да не се будя посред нощ от кошмари за съдия-изпълнители и запорирани сметки. Исках да бъда просто дете, а не счетоводител на собственото си семейство.

В университета се записах психология – може би тайно се надявах да разбера защо хората правят такива грешки. Работех на две места – в книжарница и като сервитьорка в малко кафене до НДК. Всичко, което изкарвах, отиваше за вноски по кредитите на мама. Приятелите ми ме канеха по заведения, но аз винаги отказвах – нямах пари дори за билетче за метрото.

Един ден, докато броях стотинки за хляб в магазина, чух зад гърба си:

– Лили? Ти ли си?

Обърнах се и видях Иво – момчето, което харесвах още от гимназията. Беше станал адвокат и изглеждаше уверен, спокоен, сякаш светът му принадлежи.

– Как си? – попита той с усмивка.

– Добре съм… – излъгах. Не можех да му кажа истината – че съм затънала в чужди дългове и мечтая просто да избягам.

Той настоя да изпием по кафе. Седнахме в близкото заведение и аз не издържах – разказах му всичко. За кредитите, за страха, за това как се чувствам като затворник в собствения си живот.

– Лили, това не е твоята вина – каза той тихо. – Трябва да мислиш и за себе си.

Думите му ме удариха като шамар. Винаги съм вярвала, че семейството е над всичко. Но докога? Докога ще плащам чужди грешки?

Вечерта се прибрах и намерих мама разплакана на дивана.

– Лили… пак взех пари от една приятелка… Обещах ѝ, че ще върна до края на месеца…

Почувствах как кръвта ми кипва.

– Докога ще продължаваш така? Не виждаш ли какво причиняваш? Аз нямам живот! Не мога да спя, не мога да мечтая! Всичко е само дългове и страх!

Мама ме гледаше с празен поглед. За първи път ѝ казах истината в очите.

– Ако обичаш мен поне малко… спри! Иначе ще си тръгна.

Тя замълча. За първи път видях страх не само от банките, а от самотата.

След тази вечер започнах да мисля повече за себе си. Записах се на курс по английски с последните си спестявания. Намерих стаж по специалността си – макар и безплатен, поне беше стъпка напред.

Мама продължаваше да взима малки суми тук-там, но вече не ѝ помагах толкова. Болеше ме да я гледам как се мъчи, но още повече ме болеше да гледам как умирам бавно вътре в себе си.

Една сутрин тя ми остави бележка: „Лили, прости ми. Знам колко ти тежа. Ще опитам да се справя сама.“

Не знам дали ще успее. Не знам дали някога ще спра да се чувствам виновна.

Но поне вече знам едно: имам право на свой живот.

Понякога се питам: Колко от нас живеят с чужди дългове – не само финансови, а и емоционални? Кога идва моментът да изберем себе си?