Дарът, който разруши дома ни: Историята на един апартамент и разбитото семейство

— Не мога да повярвам, че го направихте! — гласът на сестра ми Елена трепереше от гняв, докато стоеше на прага на кухнята, стиснала юмруци. Майка седеше на масата, с поглед забит в пода, а баща ми се опитваше да изглежда спокоен, но ръцете му нервно играеха с чашата кафе.

Аз стоях между тях, с документите за апартамента в ръка, и се чувствах като престъпник. „Това е само един апартамент“, опитвах се да си повтарям, но знаех, че не е така. Това беше нашият дом, мястото, където сме израснали, където сме се карали и сме се смяли, където мама ни е приспивала с приказки, а татко ни е учил да караме колело в двора.

— Защо на нея? — Елена се обърна към родителите ни с очи, пълни със сълзи. — Защо винаги тя? Аз какво съм ви направила?

Майка въздъхна тежко. — Ели, ти си добре, имаш си къща във Варна, мъжът ти печели добре. Мария остана тук, грижи се за нас, помага ни. Не е справедливо да делим всичко по равно, когато тя е тази, която ни е до главата.

— Не е справедливо? — гласът на сестра ми се изви в писък. — А аз? Аз не съм ли ваша дъщеря? Или любовта ви се мери в квадратни метри?

Сълзите ми напираха, но се опитах да ги скрия. — Ели, не съм искала това. Моля те, нека не се караме заради апартамента. Ако искаш, ще го продам и ще си разделим парите.

— Не искам нищо от теб! — изкрещя тя и изхвърча от стаята, тръшкайки вратата така силно, че прозорците издрънчаха.

Тишината, която последва, беше по-страшна от всеки скандал. Майка се разплака тихо, а баща ми стана и излезе на балкона да пуши. Аз останах сама, с документите в ръка, и се чудех как един подпис може да промени всичко.

Седмици наред Елена не ми вдигаше телефона. Писах ѝ съобщения, опитвах се да я видя, но тя ме избягваше. Родителите ми се чувстваха виновни, но не искаха да върнат решението си. „Това е за твое добро, Мария“, казваше майка. „Ти си тази, която остана до нас.“

Но аз не се чувствах добре. Чувствах се като крадец. Всяка вечер гледах снимките ни от детството — аз и Ели, усмихнати на плажа в Созопол, двете с еднакви плитки, сандвичи с лютеница и колене, ожулени от катерене по дърветата. Кога се превърнахме в врагове?

Един ден, докато чистех апартамента, намерих стара кутия с писма и рисунки от детството ни. В едно писмо Ели ми беше написала: „Марийче, ти си най-добрата ми приятелка. Обещавам винаги да сме заедно.“ Прочетох го сто пъти и плаках, докато не ми свършиха сълзите.

Реших да отида до Варна, без предупреждение. Купих билет за нощния влак и цяла нощ не мигнах. На сутринта стоях пред вратата на сестра ми, с букет бели лилии — любимите ѝ. Когато отвори, очите ѝ бяха зачервени, а лицето — уморено.

— Какво правиш тук? — попита тя сухо.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам. Че ми липсваш. Че апартаментът не струва нищо без теб. Моля те, прости ми.

Тя ме гледа дълго, после се обърна и ме пусна вътре. Седнахме на дивана, мълчахме. После тя прошепна:

— Не е само заради апартамента, Мария. Винаги съм се чувствала по-малко важна. Винаги ти беше любимката на мама и тати. Аз трябваше да замина, за да намеря своето място.

— Не съм искала да е така — казах тихо. — Може би и аз съм се чувствала виновна, че съм останала. Че съм приела всичко за даденост.

Поговорихме дълго, за детството, за мечтите ни, за болките и страховете. Плакахме, после се смяхме. В този момент разбрах, че апартаментът е само повод — истинската рана беше в сърцата ни.

Върнах се в София и реших да продам апартамента. Разделих парите с Ели. Родителите ни бяха разочаровани, но аз знаех, че това е правилното решение. Семейството ни никога вече не беше същото, но поне с Ели отново можехме да говорим открито.

Днес, когато минавам покрай стария ни блок, усещам болка и тъга, но и облекчение. Понякога най-големите дарове са тези, които ни учат на прошка и смирение.

Питам се — струва ли си да жертваме любовта заради имоти? Колко семейства още ще се разбият заради един апартамент?