Децата ни се опитаха да ни изгонят от собствения ни дом: История за предателството под един покрив

– Не може така повече, татко! – гласът на Ивайло отекна в хола, докато аз стисках чашата с чай, а Мария гледаше в пода, сякаш търсеше спасение между плочките.

– Какво не може? – едва прошепнах, усещайки как гърлото ми се свива. – Това е нашият дом…

Десислава стоеше до брат си, с ръце скръстени на гърдите. Очите ѝ бяха студени, непознати. – Време е да помислите за старчески дом. Тук вече няма място за всички ни.

Светът ми се срина. Тази къща я строих с ръцете си. Всяка тухла, всеки пирон – всичко беше за тях. Спомням си как носех чували с цимент по баира, как Мария ми подаваше вода и ме окуражаваше: „Още малко, Златко, за децата го правим.“

А сега децата ми ме гонят.

– Не може да говорите така! – Мария най-сетне вдигна глава. Гласът ѝ трепереше. – Това е нашият дом! Вие тук сте израснали!

Ивайло въздъхна тежко. – Татко, мамо, разберете – имаме семейства вече. Децата ни нямат стаи, а вие заемате най-голямата част от къщата. Не е ли време да направите крачка назад?

– Крачка назад? – повторих като ехо. – Да се откажа от живота си? От спомените? От всичко?

Десислава се приближи и сложи ръка на рамото ми. – Не го приемай така лично, тате. Просто… така е по-лесно за всички.

Лесно? За кого? За тях ли? За нас ли? Или за спомените, които трябва да изхвърлим като стари мебели?

Вечерта Мария плака тихо в кухнята. Аз седях до нея и гледах снимките по стената – първият учебен ден на Ивайло, абитуриентската на Деси, Коледите, когато всички се смеехме около масата.

– Къде сбъркахме? – прошепна тя. – Как стана така, че децата ни не искат вече да сме част от живота им?

Не знаех какво да ѝ кажа. Може би сбъркахме, че им дадохме всичко наготово. Може би ги разглезихме с любовта си.

Следващите дни бяха като кошмар. Децата ни избягваха, говореха си шепнешком по телефона, а ние усещахме как нещо необратимо се случва.

Една сутрин получих писмо от адвокат. Децата искат да прехвърлим къщата на тяхно име и да подпишем нотариален акт за дарение. В замяна щели да ни осигурят „подслон“ в малка пристройка до гаража.

– Това е унижение! – извика Мария. – Не мога да повярвам!

Опитах се да говоря с Ивайло насаме.

– Сине, защо го правиш? Не ти ли дадохме всичко?

Той не ме погледна в очите.

– Тате, животът е труден. Имаме кредити, децата растат… Ако къщата е на наше име, можем да я ипотекираме и да оправим положението.

– А ние? Къде оставаме ние?

– Ще ви гледаме, обещавам! Но трябва да разбереш – времената са други.

Времената са други… Колко лесно се казва това, когато забравиш кой ти е дал всичко.

Мария престана да готви любимите им ястия. Снимките по стената започнаха да падат една по една – сякаш самият дом отказваше да ги държи повече.

Съседката ни Пенка разбра какво става и дойде една вечер с буркан сладко.

– Златко, не сте първите… Моят син ме изгони преди пет години. Сега живея сама в панелка и никой не ми звъни дори за имен ден.

Погледнах я и видях в очите ѝ същата болка, която усещах в гърдите си.

Мария започна да боледува. Лекарят каза: „Стресът е голям.“ Аз не можех да спя нощем – мислех само за това какво ще стане с нас.

Една вечер седнахме с Мария на двора под старата череша.

– Ако подпишем, ще ни забравят завинаги – каза тя тихо.

– Ако не подпишем, ще ни намразят още повече – отвърнах аз.

– Какво е по-страшно: да изгубиш дома си или децата си?

Не знаех отговора.

На следващия ден събрах смелост и казах на Ивайло и Десислава:

– Няма да подпишем. Тази къща е нашият живот. Ако искате да си тръгнете – тръгнете. Но няма да ни изгоните от собствения ни дом.

Те си тръгнаха без дума. В къщата остана тишина, по-тежка от всяка кавга.

Минаха месеци. Понякога виждам Ивайло пред магазина, но той обръща глава. Десислава пише само по празници.

Домът ни опустя, но поне остана наш.

Понякога се питам: Кое боли повече – предателството на собствените ти деца или самотата след това? Какво бихте направили вие на мое място?