Десет години по-късно: Между прошката и болката

– Какво правиш тук? – гласът ми трепери, докато държа вратата едва открехната. В очите на Петър виждам умора, сянка на вина и нещо, което някога наричах любов. Стои на прага с празни ръце, а навън вали ситен дъжд, който мокри косата му и прави лицето му още по-измъчено.

– Моля те, Мария… – прошепва той. – Нека поговорим. Само за малко.

Десет години. Десет години откакто една вечер просто не се прибра. Остави мен и двете ни деца – Виктор и Ани – сами в малкия ни апартамент в Люлин. Помня как цяла нощ не мигнах, звънях му, писах съобщения, а накрая просто седнах на пода в кухнята и плаках. Тогава бях на трийсет и пет, с две деца и разбито сърце.

Сега съм на четиридесет и пет. Научих се да бъда силна. Работя като медицинска сестра в поликлиниката на „Сливница“, сменям нощни дежурства, за да има за сметките и храната. Виктор вече е студент в Софийския, а Ани завършва гимназия. И двамата са пораснали без баща си – с празно място на масата и още по-празно място в душите си.

Пускам Петър вътре. Сяда на стария диван, където някога гледахме филми заедно. Мълчим дълго. Чувам как Ани тропа с крак в стаята си – знае, че е тук.

– Защо сега? – питам го тихо.

– Не знам… – отговаря той. – Мислех си, че ще намеря нещо по-добро. Че ще започна начисто. Но… всичко се разпадна. Останах сам. И… липсвате ми. Липсваш ми ти.

В този момент вратата на стаята се отваря с трясък. Ани стои на прага, очите й пламтят от гняв.

– Как смееш да се появяваш тук? – изкрещява тя. – Къде беше, когато имах нужда от теб? Къде беше, когато Виктор имаше температура 40 градуса и майка не спа три нощи? Къде беше, когато трябваше да платим тока?

Петър навежда глава.

– Знам, че ви разочаровах… – започва той.

– Не! – прекъсва го тя. – Ти ни предаде! Не си ни баща!

Виктор излиза от стаята си по-тихо, но лицето му е като камък.

– Не мисля, че имаш място тук – казва той студено. – Мама се справи сама. Ти не си част от нашия живот.

Сърцето ми се къса. Гледам ги – моите деца, които отгледах сама, които плакаха нощем за баща си и после се научиха да не говорят за него изобщо. Гледам Петър – мъжът, когото някога обичах до полуда, който ме остави без обяснение и сега стои пред мен като сянка от миналото.

– Моля ви… – гласът му е едва доловим. – Знам, че не заслужавам прошка. Но… ако има начин…

Виктор поклаща глава и излиза навън. Ани затръшва вратата след себе си.

Оставаме сами. Петър ме гледа отчаяно.

– Мария… Знам, че ти причиних болка. Не мога да върна времето назад. Но… ако можеш да ми дадеш още един шанс…

В мен бушува буря. Спомням си всички нощи, когато плаках сама в леглото; всички пъти, когато трябваше да избера между храна и учебници; всички рождени дни на децата без баща им; всички лъжи пред роднините защо Петър го няма.

– Не знам дали мога да ти простя – казвам тихо. – Не знам дали мога да забравя всичко това.

Той протяга ръка към мен, но аз се дръпвам инстинктивно.

– Моля те… – прошепва той отново.

В този момент телефонът ми звъни – Виктор е. „Мамо, добре ли си?“

– Добре съм, миличък – казвам му тихо. – Просто трябва да поговоря с баща ти.

След като затварям телефона, поглеждам Петър право в очите.

– Знаеш ли какво е най-трудното? – питам го аз. – Че дори след всичко това част от мен още те обича. Но друга част… друга част никога няма да ти прости.

Той мълчи дълго.

– Ще чакам – казва накрая тихо. – Колкото трябва.

Тази нощ не спя. Въртя се в леглото и мисля за всичко: за годините самота, за болката на децата ми, за празните обещания и за това какво означава прошката. Дали е възможно да простиш истински? Или просто се научаваш да живееш с болката?

На сутринта приготвям кафе и сядам до прозореца. Гледам как слънцето бавно пробива облаците над панелките на Люлин и се чудя: Ако простя на Петър, ще мога ли някога пак да му вярвам? А ако не простя – ще мога ли някога пак да бъда щастлива?

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или има рани, които никога не зарастват?