Домът, който оставих зад гърба си: Историята на един избор

– Татко, не можеш да го направиш! – Гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме един срещу друг в хола на апартамента ми в „Люлин“, където съм живял повече от четиридесет години. В ръцете си държах папката с документите за продажбата на жилището – последната ми крепост, последният ми спомен от живота с покойната ми съпруга.

– Мога, Мария. И ще го направя. – Гласът ми беше твърд, но вътре в мен бушуваше буря. – Не искам да ти тежа. Не искам да се превърна в бреме за никого.

Мария се отпусна тежко на дивана. Беше уморена – не само от работата си като учителка по литература, но и от грижите за двамата си сина, ипотеката, вечния недостиг на пари. Знаех, че очакваше помощ от мен. Може би дори се надяваше да ѝ оставя апартамента, за да облекча малко живота ѝ. Но аз имах други планове.

– Ти си ми баща! – извика тя. – Как можеш да мислиш, че ще ми тежиш? Защо не ми дадеш шанс да ти помогна?

– Защото не искам да жертваш себе си заради мен – отвърнах тихо. – Виждам колко ти е трудно. Искам ти да се справиш сама, Мария. Винаги съм вярвал, че можеш повече.

Тя избухна в плач. Сърцето ми се сви, но останах твърд. Вече бях взел решението си. Бях ходил да разгледам няколко частни домове за възрастни – не онези държавни институции с миризма на белина и отчаяние, а светли, чисти места с градини, където възрастните хора играят шах и разказват истории. Там имаше медицински сестри денонощно, хубава храна и дори организираха екскурзии до Рилския манастир или Пловдив.

Съседите ме гледаха с недоумение. „Иване, ти луд ли си?“, питаше ме бай Петър от третия етаж. „Ще дадеш всичко на чужди хора, а дъщеря ти ще се мъчи?“

Но аз знаех какво правя. След смъртта на жена ми животът ми се сви до няколко стаи и телевизора. Мария идваше веднъж седмично, внуците почти не ме търсеха. Чувствах се самотен и излишен.

Една вечер седнахме с Мария на масата в кухнята. Тя беше донесла домашна баница и настояваше да вечеряме заедно.

– Татко, моля те… – започна тя тихо. – Знам, че ти е трудно. Но ако продадеш апартамента… Къде ще ходим ние? Ако нещо се случи с мен или с момчетата? Това е нашият дом.

– Вашият дом е там, където сте заедно – казах аз. – Не в тези стени.

– Не разбираш… – прошепна тя.

– Разбирам повече, отколкото мислиш. Знам какво е да се бориш сам. Знам какво е да чакаш помощ, която никога не идва. Но ти си силна, Мария. Винаги съм вярвал в теб.

Тя избърса сълзите си и ме погледна с болка и гняв.

– Може би си прав – каза тя след дълга пауза. – Но понякога човек има нужда от подкрепа.

– Аз ще бъда добре – отвърнах твърдо. – Искам ти да намериш своя път без моята сянка над теб.

След тази вечер Мария почти не ми се обаждаше. Чувствах се виновен, но не можех да отстъпя. Започнах да уреждам продажбата на апартамента – брокери, нотариуси, безкрайни документи. Всеки подпис беше като нож в сърцето ми.

Денят на преместването дойде неусетно. Седях сред кашоните със стари снимки и писма от младостта си. Погледнах една снимка на Мария като малка – усмихната, с разрошени плитки и кални колене от играта в двора.

– Прости ми, дете мое – прошепнах.

В новия дом ме посрещнаха усмихнати хора. Имаше градина с рози и люлка под стара череша. Първите дни бяха трудни – всичко беше ново и чуждо. Но постепенно започнах да намирам утеха в разговорите с другите обитатели – баба Елена разказваше истории за младостта си във Варна, дядо Георги пееше стари градски песни.

Мария дойде веднъж на посещение. Стоеше неловко до мен в градината.

– Как си? – попита тя тихо.

– Добре съм – отвърнах аз. – Тук е спокойно… Има кой да се грижи за мен.

Тя кимна и замълча дълго.

– Все още те обичам, татко – каза тя накрая.

– И аз теб, Мария.

Сега вечерите са по-тихи, но вече не са самотни. Понякога се чудя дали направих правилния избор. Дали трябваше да помогна повече на Мария? Или може би това беше най-големият урок, който можех да ѝ дам?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – да дадеш всичко на децата си или да запазиш малко достойнство за себе си?