Домът на детството ми стана чужд: Историята на една сестра и един брат

— Не може така, Иване! Това е и моят дом! — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на старата ни къща в края на селото. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад черешата в двора, а аз усещах как гневът и болката се борят в гърдите ми.

Брат ми стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на избелелите си дънки. Изглеждаше уморен, но решителен. — Мариела, разбери ме. Времената са трудни. Трябва да покривам разходите по къщата. Ако искаш да останеш тук, ще трябва да плащаш наем. Не мога повече да го държа само заради спомените.

Спомените… Те ме връхлетяха като буря. Тази къща беше всичко за мен. Тук мама месеше питки всяка неделя, а татко поправяше скърцащата врата на плевнята. Тук се криех под масата, когато се караха, тук плаках за първата си двойка по математика. Тук ших роклята си за абитуриентския бал, докато мама ми подаваше карфици и тайно бършеше сълзите си.

След смъртта им вярвах, че този дом ще остане нашето убежище. Не собственост, не инвестиция — просто място, където винаги ще мога да се върна. Но съдбата реши друго. Завещанието беше ясно — къщата остава на Иван. Аз получих малка сума от спестяванията им и няколко семейни бижута.

— Знаеш ли колко струва да поддържаш този покрив? — продължи Иван, вече по-тихо. — Данъци, ремонти… Аз съм тук всеки уикенд да кося тревата и да оправям оградата. Ти идваш само когато ти е удобно.

— Не е вярно! — избухнах. — Миналото лято сама боядисах верандата! А когато ти беше болен, кой носеше дърва за огрев? Забрави ли?

Той замълча. Погледна към дървената ограда, сякаш търсеше отговор сред люляците.

— Мариела… — прошепна най-накрая. — Не искам да се караме. Просто… не мога повече сам.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удоволствие — да види колко ме боли.

Вечерта седнах сама на старата пейка под ореха. Вятърът носеше мириса на прясно окосена трева и далечен лай на куче. Спомних си как с Иван играехме на криеница тук, как се катерехме по дърветата и крадяхме череши от съседите.

— Защо всичко хубаво трябва да свършва така? — прошепнах сама на себе си.

На следващия ден опаковах малкото си вещи в две чанти. Снимки на мама и татко, една стара покривка с петна от компот, няколко книги с посвещения от ученическите години. Иван ме изпрати до портата.

— Мариела… Ако някога имаш нужда… — започна той.

— Ще ти платя наема — прекъснах го студено. — Но никога няма да ти простя това.

Тръгнах към автогарата с усещането, че оставям не само дома си, а и част от себе си.

Минаха седмици. Живеех под наем в малка гарсониера в града. Всяка вечер гледах към тавана и се чудех какво ли прави Иван в къщата ни. Дали още мирише на домашен хляб? Дали някой полива цветята на мама?

Една събота получих писмо от него:

„Мариела,
Знам, че те нараних. Не знаех как иначе да постъпя. Ако можех да върна времето назад… Моля те, прости ми. Къщата е твоя толкова, колкото и моя.
Иван“

Дълго държах писмото в ръце. Не знаех какво да му отговоря. Болката беше още жива, но някъде дълбоко усещах — той също страда.

Седмица по-късно се върнах за малко в селото. Къщата стоеше тиха и пуста. Влязох вътре — миришеше на прах и забрава. Седнах до прозореца и заплаках като дете.

Може би домът не е просто стени и покрив. Може би е всичко онова, което носим в сърцето си — спомените, болката, прошката.

Сега ви питам: Ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Или има неща, които не се прощават?