„Донеси внуците, но не забравяй портфейла” – Горчивата истина на семейните срещи в сянката на старостта

– Мамо, ще минем в неделя, ама да знаеш, че ще сме набързо. И да, ако можеш, приготви нещо за ядене, че децата са капризни – гласът на дъщеря ми Мария звучи през телефона сухо и делово. Вече не помня кога последно ме попита как съм.

Седя на кухненската маса, ръцете ми треперят леко над чашата с чай. Прозорецът е отворен и вятърът носи аромата на прясно окосена трева от съседния двор. Винаги съм обичала тези малки радости – градината, цветята, смеха на децата. Но сега къщата е тиха. Само часовникът тиктака и напомня колко бързо минава времето.

Преди години, когато Иван беше жив, домът ни беше пълен с живот. Събирахме се всички – Мария, Петър, внуците, шумни вечери с шеги и песни. Сега Иван го няма вече трета година, а децата идват само по празници или когато имат нужда от нещо.

В неделя сутрин ставам рано. Болят ме коленете, но се насилвам да изляза в градината. Късам пресни домати и краставици – знам, че Мария ги обича. Пека баница, варя компот от праскови. Всичко трябва да е както едно време, макар че вече никой не го забелязва.

Към обяд колата на Мария спира пред портата. Внуците изскачат пъргаво – Виктор тича към люлката, а малката Ани се вкопчва в телефона си. Мария влиза с бърза крачка:

– Мамо, дай ключа от мазето, че Петър иска да вземе буркани за вкъщи. И ако имаш някой лев на заем, че заплатата закъснява…

Сърцето ми се свива. Не съм банка. Но не мога да откажа. Вадя портмонето си и подавам две банкноти.

– Благодаря ти, мамо – казва Мария и вече гледа към часовника си.

Сядаме на масата. Опитвам се да започна разговор:

– Как е работата? А децата как са в училище?

– Ами… Виктор пак има двойка по математика – отговаря Мария разсеяно. – Ани е добре…

Виктор не ме чува – слушалките са му в ушите. Ани снима баницата за Инстаграм.

– Бабо, имаш ли Wi-Fi? – пита тя.

– Не, бабче…

Тя въздъхва и се връща към телефона си.

След час вече се стягат да тръгват. Петър натоварва бурканите в багажника.

– Мамо, ако можеш другия път да направиш повече сладко… Децата го обичат – казва Мария през прозореца.

Вратата се хлопва. Оставам сама сред тишината и мириса на изстинала баница.

Вечерта сядам пред телевизора. По новините говорят за пенсии и инфлация. Аз броя стотинките си и се чудя дали ще стигнат до края на месеца.

На следващия ден съседката ми Пенка ме спира пред магазина:

– Ех, Галя, пак ли сама? Децата не идват ли?

– Идват… когато могат – усмихвам се криво.

– Моята снаха само като има нужда от нещо се обажда…

Поглеждам я и усещам как болката ни е една и съща. Колко ли майки по България чакат на прозореца всяка неделя?

Седмиците минават еднакво – градина, пазаруване, самота. Понякога Виктор ми звъни за домашно по литература. Ани рядко се обажда – „Нямам време, бабо.“

Една вечер телефонът звъни:

– Мамо… трябва ми още малко пари… – гласът на Мария е уморен.

– Добре, ще видя какво мога да направя.

Затварям телефона и се разплаквам. Не защото ми искат пари – а защото никой не пита как съм аз.

На рождения ми ден получавам съобщение: „Честит рожден ден! Ще минем другата седмица.“

Празнувам сама с парче кекс и снимка на Иван.

Понякога си мисля: къде сбърках? Дадох всичко за децата си – време, грижи, любов. А сега съм просто банкомат и готвачка за празници.

Веднъж се осмелявам да кажа на Мария:

– Знаеш ли, липсвате ми… Не идвате вече както преди.

Тя въздъхва:

– Мамо, животът е труден… Всеки си има проблеми.

Да, животът е труден. Но кога семейството стана просто сметка за плащане?

Сега стоя до прозореца всяка неделя и чакам колата им да спре пред портата. Понякога идват. Понякога не.

И все пак… ако утре пак звъннат и поискат помощ – пак ще дам. Защото съм майка.

Но понякога се питам: дали някой ден ще си спомнят за мен не само когато им трябва нещо? Или такава е съдбата на всички майки в България?