Два пъти разбито сърце: Как можах да се доверя на собствената си майка?

— Не мога да повярвам, че пак се случи! — крещях през сълзи, докато държах в ръцете си малката розова шапчица на Деница. Гласът ми отекваше в празния коридор на „Пирогов“, а майка ми стоеше срещу мен, бледа и безмълвна, с ръце, стиснати до побеляване.

— Мила, не знам как… — започна тя, но думите ѝ увиснаха във въздуха.

— Не знаеш?! — прекъснах я. — Как може да не знаеш? Ти беше с нея! Ти трябваше да я пазиш!

Това беше вторият път за по-малко от година. Първо изгубих сина си, Калоян, само на три години. Сега и Деница, едва на осем месеца. И двата пъти — под грижите на майка ми.

Върнах се назад във времето, към онзи януарски ден, когато Калоян се задави с парче ябълка. Бях на работа в аптеката, а майка ми — баба му, която винаги съм смятала за най-грижовната жена на света — го гледаше у дома. Когато телефонът звънна и чух гласа ѝ, изплашен и треперещ: „Идвай веднага! Калоян не диша!“, светът ми се срина. Лекарите казаха, че всичко е станало за секунди. Че няма какво да се направи. Повярвах им. Повярвах и на майка ми, когато ми разказа как е опитала всичко, как е викала Бърза помощ, как е плакала над тялото му.

Но сега… Сега вече не можех да ѝ вярвам. Не след като и Деница си отиде по почти същия начин — този път удавена във ваничката за къпане. Пак под нейния надзор. Пак докато аз работех.

Съпругът ми, Ивайло, не издържа. След смъртта на Калоян започна да пие, а след загубата на Деница просто си тръгна. Остави ме сама с майка ми и с безкрайните въпроси: Какво пропуснах? Какво не видях? Как можах да ѝ се доверя отново?

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. В малкия ни блок в Люлин всеки знаеше всичко за всекиго. „Госпожа Маринова пак ли ще гледа внучето?“, питаха ехидно жените от третия етаж. „Не е ли странно, че и двете деца…?“ — долавях откъслечни думи, когато минавах покрай тях.

Полицията дойде след втория случай. Разпитваха ме с часове. Разпитваха и майка ми. Откриха стари рецепти за успокоителни в чантата ѝ — лекарства, които тя твърдеше, че са за безсъние. Но защо тогава ги беше сложила в млякото на Деница? Защо никога не ми каза?

— Мамо, кажи ми истината! — крещях една вечер, когато останахме сами в кухнята. — Какво направи с децата ми?

Тя се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна.

— Не исках да ги нараня! Просто… понякога не издържах. Те плачеха непрекъснато, а аз… Аз не можех да спя нощем… Мислех си, че ако им дам малко от хапчетата…

— Ти си ги приспивала нарочно?!

— Само за да си почина малко! Не съм искала…

Светът ми се разпадна окончателно. Вината ме прояде отвътре: аз бях тази, която настояваше майка ми да гледа децата, докато работя. Аз бях тази, която ѝ вярваше въпреки всичко.

Съдебният процес започна през март. Седях в залата и гледах как майка ми стои на подсъдимата скамейка — жената, която ме е отгледала сама след смъртта на баща ми; жената, която винаги съм смятала за своя опора. А сега — обвинена в причиняване на смърт по непредпазливост.

Свидетелите говореха за стреса в семейството ни, за депресията на майка ми след пенсионирането ѝ като учителка по математика; за това как никога не е искала да бъде бреме за мен. Адвокатът ѝ настояваше, че всичко е било трагична случайност.

Но аз знаех истината. Знаех я от начина, по който тя избягваше погледа ми; от начина, по който ръцете ѝ трепереха всеки път, когато чуеше детски плач по телевизията.

Вечерите у дома са най-тежки. Апартаментът е тих като гробница. Всяка стая пази спомени: играчките на Калоян под леглото; розовото одеялце на Деница върху фотьойла; снимките по стените — усмихнати лица, които вече ги няма.

Понякога се улавям да говоря сама със себе си:

— Ако можех да върна времето назад… Ако бях останала вкъщи… Ако бях видяла признаците…

Но времето не се връща назад. Майка ми чака присъдата си; аз чакам някакво обяснение или прошка — от себе си или от съдбата.

Сега всички ме гледат като прокълната: жената, която изгуби две деца и предаде майка си на съда. Но никой не знае какво е да живееш с тази болка; никой не знае какво е да се събудиш посред нощ и да чуеш тишината там, където някога е имало смях.

Понякога се чудя: има ли прошка за такива грехове? Може ли човек някога да си прости, че е обичал и се е доверил — и това доверие е унищожило всичко?

А вие… бихте ли простили?