Двадесет години тишина: Истината, която преобърна живота ми

— Не мога да повярвам, че си ти — гласът ми трепереше, докато стоях пред него на оживения булевард „Витоша“. Двадесет години. Толкова време беше минало, откакто Петър изчезна от живота ми, оставяйки ме сама с разбитите си мечти и едно дете, което никога не поиска да види отново.

Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките, а аз се прибирах от работа, уморена и с мисли за вечерята. И тогава го видях — същият поглед, същата походка, макар и с повече сиви коси и бръчки около очите. Спрях като закована. Той също ме позна веднага.

— Здравей, Мария — каза тихо, сякаш се страхуваше да не разруши крехката тишина между нас.

Не знаех какво да кажа. Спомените ме заляха като вълна — последната ни караница, когато хвърлих чашата по стената; писмото, което остави на кухненската маса; виковете на майка ми: „Казах ти, че този човек не е за теб!“

— Как си? — попита той след дълга пауза.

— Добре съм — излъгах. Истината беше, че никога не се възстанових напълно. След развода животът ми се превърна в низ от компромиси и самота. Работех като счетоводителка в малка фирма, гледах сина ни Георги сама и всяка вечер се питах къде сбърках.

Петър изглеждаше по-уморен, но в очите му имаше нещо ново — сянка на вина или може би страх. Покани ме на кафе в близкото заведение. Не знам защо се съгласих. Може би защото имах нужда от отговори.

Седнахме един срещу друг. Той нервно въртеше чашата си.

— Мария… — започна той, — знам, че нямам право да те моля за нищо след всичко, което ти причиних. Но трябва да ти кажа нещо.

Сърцето ми заби лудо. През годините си представях този момент хиляди пъти. Мислех си, че ще го намразя още повече или ще го ударя. Но сега просто исках истината.

— Защо си тръгна? — прошепнах.

Той въздъхна тежко.

— Не беше заради теб. Не беше и заради Георги. Бях болен, Мария. Диагностицираха ми рак на стомаха. Лекарите не ми даваха много време. Не исках да ви обременявам с болестта си… Мислех, че така ще ви спестя болката.

Погледнах го невярващо. Всички тези години бях убедена, че е избягал заради друга жена или защото не издържа на семейния живот. Майка ми ме убеждаваше, че мъжете са такива — страхливци. А той…

— И после? — попитах с пресъхнало гърло.

— Операцията мина успешно. Заминах при сестра ми във Варна да се възстановявам. Когато исках да се върна… вече беше късно. Ти беше затворила всички врати.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си как Георги плачеше нощем и ме питаше къде е татко му. Как аз му казвах: „Той не ни обича вече.“

— Защо не ми каза? Защо не опита поне?

Петър сведе глава.

— Опитах… Писах ти писмо чрез сестра ти. Но тя ми каза, че е по-добре да не те безпокоя. Че си силна и ще се справиш сама.

В този момент почувствах гняв към всички — към него, към сестра ми, към себе си. Колко лесно е да съдим другите, когато не знаем цялата истина!

— Георги… — прошепна Петър. — Как е той?

— Добре е — отвърнах сухо. — Женен е, има дъщеря. Не те помни.

Видях как това го нарани дълбоко. В този миг осъзнах колко много сме изгубили и двамата.

— Може ли… някога… да го видя? — попита той плахо.

Не знаех какво да кажа. През годините бях изграждала стени около себе си и сина ни. Сега тези стени се разпадаха пред очите ми.

— Ще помисля — казах тихо.

Излязох от кафенето с усещането, че земята под краката ми се люлее. Вървях по улиците на София и се чудех дали някога ще мога да простя напълно — на него, на сестра ми, на себе си.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на града. Спомних си младостта ни — първите ни срещи в Борисовата градина, как мечтаехме за дом и семейство…

Дали можехме да избегнем тази болка? Дали щяхме да бъдем щастливи, ако бяхме говорили повече един с друг? Или съдбата винаги намира начин да ни раздели?

Понякога се питам: колко истини остават неизказани между нас и хората, които обичаме? И ако ги научим твърде късно — какво правим тогава?