Две лица на истината: Моят живот след като открих втората семейство на мъжа ми

„Кога ще се прибереш най-сетне?“, изкрещях в слушалката, докато гледах през прозореца на панелката ни в Люлин. Вече беше тъмно, а Иван пак не си беше вкъщи. „Имам работа, Деси, не започвай пак“, отвърна той с онзи студен тон, който напоследък използваше все по-често. Затворих телефона и се свлякох на дивана. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се надигаше усещане за предстояща буря.

Не знаех още, че тази нощ ще промени живота ми завинаги. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Че любовта може да пребори всичко. Но когато случайно видях съобщението на телефона му – „Обичам те, Иван. Децата питат кога ще дойдеш пак.“ – нещо в мен се пречупи. Не беше моето име. Не бяха моите деца.

Седях в кухнята, стиснала телефона си, и се чудех дали да му звънна или да се преструвам, че нищо не знам. Но не можех да дишам от болка и гняв. На следващия ден го проследих. Видях го как спира пред една стара кооперация в Пловдив. Изчаках го да влезе и след малко на прозореца се появи жена с малко момиченце на ръце. Иван ги прегърна. Усмихна се по начин, по който не се беше усмихвал на мен от години.

Върнах се в София като призрак. Не помня как съм стигнала до вкъщи. Не помня как съм легнала. Само помня как плаках цяла нощ и се молех това да е кошмар.

Дни наред живях като автомат. Не можех да ям, не можех да спя. Майка ми забеляза, че нещо не е наред. „Деси, какво става с теб?“, попита ме една вечер, докато бъркаше супата на печката. „Нищо, мамо“, излъгах я. Как да ѝ кажа, че зет ѝ има друго семейство?

Реших да намеря жената от Пловдив. Казваше се Мария. Събрах смелост и ѝ писах във Facebook: „Здравей, Мария. Мисля, че имаме общ проблем.“ Тя ми отговори почти веднага: „Знам коя си. Чаках този момент.“

Срещнахме се в малко кафене до Централна гара. Беше красива жена, с уморени очи и ръце, които трепереха леко върху чашата с кафе. „Колко време?“, попитах я направо.

„Пет години“, прошепна тя. „Имаме дъщеря – Виктория.“

Пет години! Докато аз се борех за брака си, той е живял двоен живот. Мария ме погледна със сълзи в очите: „И аз го обичах. Мислех, че ще сме семейство.“

Двете седяхме мълчаливо дълго време. После започнахме да говорим – за лъжите му, за обещанията му, за празните думи и за болката, която ни беше причинил.

„Какво ще правим сега?“, попита ме тя.

Не знаех какво да ѝ кажа. Исках да крещя, да го нараня така, както той нарани мен. Но после си помислих за децата – моите и нейните. Те не заслужаваха тази война.

Върнах се вкъщи и го изчаках да се прибере. Когато отвори вратата, го погледнах право в очите: „Знам всичко.“

Иван пребледня. За първи път го видях уплашен.

„Деси…“

„Не казвай нищо!“, прекъснах го. „Пет години! Как можа?“

Той седна срещу мен и започна да плаче – не онези сълзи на вина, а сълзи на човек, който е хванат в капан от собствените си лъжи.

„Обичам ви и двете… Не знам как стана така…“, мънкаше той.

„Не можеш да обичаш две жени едновременно!“, изкрещях аз.

Последваха дни на мълчание и напрежение у дома. Майка ми разбра всичко и ме подкрепи: „Ти си силна, Деси! Ще се справиш.“

Мария ми писа: „Може би трябва да говорим с него тримата.“ Съгласих се – не заради него, а заради нас самите.

Срещнахме се тримата в адвокатската кантора на един мой приятел от университета – Петър. Иван изглеждаше като сянка на себе си.

„Искам развод“, казах аз спокойно.

Мария кимна: „И аз.“

Иван само наведе глава.

След развода животът ми не стана по-лесен веднага. Трябваше да започна всичко отначало – нова работа, нов дом за мен и децата ми. Имаше дни, в които не вярвах, че ще издържа. Но Мария стана моя приятелка – странно е как болката може да сближи две жени.

Сега понякога се питам: Кога една жена разбира, че трябва да сложи край? Кога болката става по-силна от любовта? А вие как бихте постъпили на мое място?