Един избор – разказ за човечността в сянката на бедността
„Мамо, има ли още хляб?“ – гласът на малкия Сашко проряза тишината в кухнята, докато аз се опитвах да скрия сълзите си. Беше 22 декември, навън валеше ситен сняг, а в стаята беше по-студено, отколкото навън. Погледнах към празната кутия за хляб и се престорих, че ровя за трохи. „Ще купя утре, миличък. Сега ще направя чай.“ Лъжа – от онези, които всяка майка в нужда научава да казва с времето.
Съпругът ми, Илия, беше без работа вече трети месец. Заводът затвори, а обещанията за ново начало се оказаха кухи думи. Аз чистех по домовете, но парите стигаха едва за сметките и малко храна. Коледата наближаваше, а децата ми – Сашко, Петя и най-голямата Марина – гледаха с надежда към украсените витрини на магазините, сякаш чудото може да се случи и за нас.
Тази вечер обаче чудото не дойде. Вместо това дойде отчаянието. Седях до прозореца и гледах как светлините на съседния блок примигват весело. Там живееше леля Пенка – пенсионирана учителка с две котки и килер, пълен с буркани и сладкиши. Спомних си как веднъж ми даде бурканче сладко за рождения ден на Сашко. „Винаги има за едно дете“, беше казала тогава.
В този миг нещо в мен се пречупи. Облякох палтото си и излязох в студа. Крачките ми сами ме отведоха до входа на леля Пенка. Вратата ѝ беше леко открехната – както винаги, защото се страхуваше да не я заключат отвън. Влязох тихо, сърцето ми биеше лудо. В килера ѝ имаше всичко – буркани с компоти, брашно, захар… Ръцете ми трепереха, докато взимах един хляб и пакет макарони.
„Кой е там?“ – гласът ѝ ме сепна. Замръзнах на място.
„Аз съм… Мария“, прошепнах.
Тя се появи на прага – с шал на главата и очи, които виждаха повече от всякога. „Марийче… Защо не почука? Какво търсиш тук посред нощ?“
Не можах да излъжа. Сълзите ми потекоха сами.
„Нямаме какво да ядем… Децата…“
Тя не каза нищо. Само ме прегърна. После напълни една торба с храна и ми я подаде.
„Не е срамно да поискаш помощ, Марийче. Срамно е да оставиш децата си гладни.“
Върнах се у дома със свито сърце. Децата спяха сгушени едно до друго, а Илия седеше мълчаливо до печката. Разказах му всичко. Той ме погледна дълго и тежко.
„Не си сама виновна. Всички сме виновни – и аз, и държавата… Но утре ще намерим начин.“
На сутринта леля Пенка дойде у дома с още една торба и покани децата да украсят елхата ѝ. За първи път от месеци видях усмивки по лицата им.
Скоро след това Илия започна работа като пазач в близката фабрика. Аз намерих още няколко къщи за чистене. Не забогатяхме, но вече не гладувахме.
Но най-важното беше друго – научих се да не се срамувам от бедността си и да говоря за нея. Започнах да помагам на други майки в квартала – събирахме дрехи, разменяхме храна, подкрепяхме се.
Сега всяка Коледа нося бурканче сладко на леля Пенка и ѝ благодаря за човечността.
Понякога си мисля: Колко ли още майки като мен се страхуват да поискат помощ? А ако всички протегнем ръка един към друг – няма ли светът ни да стане по-добър?