Един неочакван телефонен звън – Приятелство, което преобърна живота ми
– Здравей, Мария. Не затваряй, моля те… – Гласът беше тих, пресипнал, а в него се усещаше нещо познато и болезнено. Сърцето ми заби лудо. Беше Лилия – момичето, с което деляхме тайни под ореха в двора на баба ми в Копривщица, преди животът да ни раздели.
– Лили? Ти ли си? – прошепнах, сякаш се страхувах някой да не чуе.
– Аз съм… – пое си дъх тежко. – Моля те, ела при мен. Нямам много време.
В този миг всичко се върна – онова лято, когато баща ми изчезна без следа; майка ми, която се затвори в себе си; и Лилия, която единствена знаеше какво се случи онази нощ. Бях избягала от миналото си, от селото, от всички въпроси без отговор. Но сега то ме настигаше с цялата си тежест.
Влакът до Пловдив беше бавен и тресеше по релсите така, както мислите ми се блъскаха една в друга. Какво искаше Лилия да ми каже? Защо точно сега? Защо аз?
Влязох в болничната стая и я видях – слаба, почти прозрачна, но очите ѝ все така живи. Усмихна се едва-едва.
– Мария… – прошепна. – Благодаря ти, че дойде.
– Какво става, Лили? Защо…
Тя ме прекъсна с ръка.
– Не ме прекъсвай. Знам, че ме мразиш. Знам какво ти причиних…
– Не те мразя! Просто… не разбрах защо изчезна тогава.
Лилия затвори очи за миг. Когато ги отвори, в тях имаше сълзи.
– Онази нощ… баща ти не си тръгна сам. Аз го видях. Видях как майка ти го изгони. Чух ги да се карат заради теб…
Светът се завъртя около мен. Майка ми? Тя винаги твърдеше, че баща ми е напуснал заради друга жена. Че е бил слаб човек. А аз ѝ вярвах…
– Лъжеш! – извиках през сълзи.
– Не лъжа… – прошепна Лилия. – Тя го обвини за нещо, което ти беше направила… за онзи пожар в плевнята…
Седнах на ръба на леглото ѝ. Споменът ме удари като шамар – бях запалила плевнята по невнимание, играейки с кибритени клечки. Баща ми пое вината пред всички. Майка ми никога не му прости.
– Защо ми казваш това сега?
– Защото умирам… и не искам да носиш тази вина повече. Ти не си виновна за раздялата им. Аз трябваше да ти кажа още тогава…
Сълзите ми капеха по ръката ѝ. Прегърнах я силно.
– Прости ми… – прошепнах.
– Аз ти прощавам. Но трябва да простиш и на себе си… и на майка си.
Върнах се в Копривщица след погребението ѝ. Майка ми беше остаряла, но очите ѝ все така студени.
– Защо се върна? – попита тя без емоция.
– За да говоря с теб. За татко…
Тя замръзна на място.
– Не искам да говорим за това.
– Трябва! Знам истината. Знам какво си направила онази нощ.
Майка ми се разплака за първи път пред мен.
– Мислех, че го правя за теб… Бях ядосана, изплашена… Не можех да понеса мисълта, че ще те загубя заради неговата безотговорност…
– Но аз го изгубих! И теб изгубих!
Прегърнахме се дълго и плакахме за всичко изгубено през годините.
Днес седя на прага на старата ни къща и гледам ореха в двора. Вятърът носи спомени за детството и за Лилия – приятелката, която намери сили да ми даде истината преди края си.
Питам се: Колко често истината идва твърде късно? Можем ли някога напълно да простим на другите… и на себе си?