Единствената стая – дом или бойно поле?

— Бабо, къде ми е тетрадката по математика? — викна Виктор, докато ровеше из кашона под леглото.

— Не знам, Викторе! Питай брат си, той все ги мести! — отвърнах с уморен глас, опитвайки се да сгъна дрехите на малкия Даниел, които отново бяха разпилени по пода. В този момент Мария, най-малката ми внучка, се разплака, защото някой беше стъпил върху рисунката ѝ.

Това е всяка сутрин. Събуждам се от нечий плач или караница. Стаята ни е малка – 16 квадрата, а в нея живеем аз и тримата ми внуци. Дъщеря ми, Елена, е бременна с четвъртото си дете и спи на разтегателния диван до прозореца. Зет ми, Костадин, работи нощни смени като охранител и през деня се опитва да спи на същия този диван, докато децата тичат и викат.

Понякога се чудя дали това е дом или просто поле на битка за оцеляване. Всеки има нужда от малко тишина, от кътче само за себе си. А тук няма такова място. Дори банята е обща с още две семейства на етажа. Понякога се караме заради сапуна или защото някой е оставил мокри кърпи навсякъде.

— Мамо, пак ли ще се карате? — прошепна Мария една вечер, когато чухме как Елена и Костадин спорят в кухнята.

— Не, мила, просто са уморени — излъгах я. Но истината беше друга. Всички сме уморени. От липсата на пространство, от шума, от това да не можеш да останеш сам дори за минута.

Преди години имахме къща в едно село край Пловдив. След смъртта на съпруга ми я продадохме, за да изплатим дълговете на Костадин. Мислехме, че ще започнем на чисто в града. Но парите свършиха бързо, а работата не стига за всички разходи. Сега живеем в тази гарсониера под наем в Люлин и всеки ден е борба.

— Бабо, защо не можем да имаме отделна стая? — пита ме Виктор.

— Защото нямаме пари, момчето ми — казвам му тихо и усещам как гласът ми трепери.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Мечтая си за малко спокойствие. За това да мога да прочета книга без някой да ме прекъсне или просто да затворя очи и да помълча. Но после чувам как децата се смеят или спорят за играчките и си напомням защо съм тук.

Елена често плаче нощем. Мисли си, че не я чувам, но стените са тънки като хартия. Тя се чувства виновна, че не може да осигури по-добър живот на децата си. Костадин пък рядко говори – затворил се е в себе си от притеснения и умора.

— Мамо, ако можехме да си позволим по-голям апартамент… — започва Елена една вечер.

— Знам, дете мое. Но засега трябва да издържим — казвам ѝ и я прегръщам.

Семейните конфликти стават все по-чести. Виктор и Даниел се карат заради играчките. Мария ревнува от вниманието към бебето, което още не се е родило. Аз се опитвам да бъда медиатор между всички, но понякога просто не издържам.

— Защо винаги аз трябва да оправям всичко? — изпускам си нервите една вечер и всички замлъкват.

След това ме гризе вина. Знам, че не са виновни децата. Знам, че Елена прави всичко по силите си. Но понякога просто ми идва в повече.

Веднъж дори се скарахме толкова силно с Костадин, че той излезе и не се прибра цяла нощ. На сутринта Мария ме попита дали татко ще се върне. Не знаех какво да ѝ кажа.

Съседите ни гледат с подозрение – шумни сме, често има плач или викове. Един ден дори дойде социалната работничка – някой беше подал сигнал заради шума и честите караници. Обясних ѝ ситуацията – че сме много хора на малко място, че всички работим и се грижим за децата. Тя само въздъхна и каза: „Много семейства са така.“

Понякога си мисля – дали това е животът, който заслужаваме? Дали някога ще имаме свой дом? Или ще останем завинаги затворени в тази малка стая?

Вечер преди да заспя слушам как децата дишат тежко до мен. През прозореца влиза шумът от булеварда – коли, сирени, далечен смях. Понякога си представям как един ден ще имаме голяма маса, около която всички ще седим спокойно и ще се смеем без страх от утрешния ден.

Но засега… засега продължаваме да се борим. За малко място под слънцето. За малко тишина. За малко надежда.

Кажете ми – дали някога ще намерим истински дом? Или съдбата ни е завинаги свързана с тази една стая?