Една Коледа без чудеса – разказ за човечността в сянката на бедността

— Мамо, ще има ли тази година баница с късмети? — попита ме тихо Дани, най-малкият ми син, докато се опитвах да скрия празната тенджера в шкафа. Гласът му беше плах, а очите – големи и гладни. Не можех да му отговоря. Не можех да му кажа, че дори хляб нямаме за вечеря, камо ли баница. Стиснах устни и се обърнах към прозореца, за да не види сълзите ми.

В Люлин зимата е особено студена, когато нямаш пари за ток и парно. От седмици се борим с тъмнината и студа, а Коледа чука на вратата ни като подигравка. Работя на две места – чистя входове сутрин и мия чинии в една закусвалня следобед. Но парите не стигат. След като баща им ни напусна заради друга жена, всичко легна на моите рамене. Понякога си мисля, че ще се пречупя.

В онази вечер, когато Дани ме попита за баницата, нещо в мен се счупи. Излязох на студа, без да знам накъде отивам. Краката ми сами ме отведоха до кварталния супермаркет. Вътре беше топло, миришеше на портокали и прясно изпечен хляб. Хората избираха подаръци и лакомства, а аз се чувствах като призрак сред тях.

Стоях пред рафта с хляба и гледах как една възрастна жена слага три франзели в кошницата си. Ръцете ми трепереха. Огледах се – никой не ме гледаше. Взех една франзела и я пъхнах под якето си. После грабнах пакет сирене и кутия яйца. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че е грешно, но гладът беше по-силен от страха.

На изхода ме спря охранителят – едър мъж с грубо лице. — Я покажи какво имаш под якето! — изръмжа той. Опитах се да се измъкна, но той ме хвана за ръката и ме заведе в малка стаичка до склада. Там вече чакаше полицай – млад мъж с уморени очи и униформа, която му беше малко широка.

— Какво си мислите, че правите? — попита ме той строго, но в гласа му нямаше злоба. — Знаете ли какво наказание ви чака за кражба?

Не можех да говоря. Само плаках. Разказах му всичко – за децата, за студа, за глада. За това как не съм спала от дни, мислейки как ще преживеем празниците. Полицаят ме изслуша мълчаливо. После въздъхна тежко и каза:

— Знаете ли, и аз съм израснал без баща. Майка ми също чистеше входове. Не оправдавам това, което сте направили, но ви разбирам.

Охранителят настояваше да ме арестуват, но полицаят го спря:

— Оставете жената. Ще платя аз за храната.

Не можех да повярвам на ушите си. Полицаят извади портфейла си и плати за всичко, което бях взела. После ми подаде торбата и тихо каза:

— Вървете си у дома. И нека това е последният път.

Излязох от магазина със свито сърце и пълни очи със сълзи. Вървях по заснежените улици и се чудех как е възможно някой да прояви такава доброта към човек като мен. Когато се прибрах, децата ме посрещнаха с прегръдки. За първи път от месеци вечеряхме заедно – хляб, сирене и яйца. Не беше празнично угощение, но беше истинско чудо.

На следващия ден полицаят дойде у дома ни. Донесе торба с продукти и няколко играчки за децата. — Не съм Дядо Коледа — усмихна се той смутено, — но понякога чудесата се случват чрез обикновени хора.

Тази Коледа не получихме подаръци под елхата, но получихме нещо по-ценно – надежда и вяра в доброто. Децата ми заспаха с усмивки, а аз се молех никога повече да не се налага да избирам между достойнството си и глада.

Понякога се питам: колко още майки като мен са принудени да прекрачат границата? И дали обществото ни е готово да подаде ръка вместо да съди? Какво бихте направили вие на мястото на този полицай?