Една събота, която преобърна живота ми – Историята на една възрастна жена в супермаркета

– Госпожо, моля ви, побързайте, има и други хора! – изсъска младата касиерка, докато аз трескаво ровех в чантата си. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше като лудо. Не можех да намеря портмонето си. Беше там, сигурна бях! Преди малко го държах, когато избирах доматите.

– Извинете… – прошепнах, усещайки как бузите ми пламват от срам. Зад мен опашката започна да мърмори. – Само секунда…

– Ако не можете да платите, ще трябва да се отдръпнете! – намеси се и охранителят, едър мъж с груб глас. Погледна ме така, сякаш вече бях виновна за нещо.

– Моля ви, изгубила съм портмонето си… – гласът ми се прекърши. Чух как някой зад мен прошепна: „Поредната баба, дето се прави на разсеяна.“

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Бях на 74 години, пенсионирана учителка по литература, а сега стоях унизена пред непознати хора, които ме гледаха с подозрение и досада. Къде беше достойнството ми? Къде беше уважението към възрастните?

Охранителят ме хвана за лакътя и ме изведе настрани. – Ще трябва да изчакате тук, докато дойде управителят. – каза той. Гласът му беше безчувствен.

– Може би някой е взел портмонето ми… – опитах се да обясня.

– Или сте го забравили вкъщи – отвърна той с недоверие.

Стоях до стената като провинило се дете. Хората минаваха покрай мен и ме гледаха с любопитство или съжаление. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Не исках да плача пред всички, но не можех да се сдържа.

След десетина минути дойде управителката – млада жена с остър поглед. – Какво става тук?

– Госпожата твърди, че са й откраднали портмонето – докладва охранителят.

– Ще извикаме полицията – отсече тя.

– Моля ви, не е нужно… Просто искам да си намеря портмонето…

– Това е процедурата – прекъсна ме тя.

Докато чакахме полицията, се опитах да се обадя на дъщеря си Мария. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва набрах номера.

– Мамо? Какво има? – чу се гласът й.

– Мария… изгубих портмонето си… в супермаркета съм… не ме пускат да си тръгна…

– Ох, мамо! Все ти се случват такива неща! Не мога да дойда сега, имам работа! Обади се на брат ти.

Сълзите ми потекоха още по-силно. Не исках да звъня на брат ми Петър – той винаги ми натякваше колко съм разсеяна и безпомощна.

Полицаите пристигнаха след още десет минути. Разпитаха ме като престъпник: „Къде бяхте? С кого говорихте? Сигурна ли сте, че не сте го оставили някъде?“

Хората гледаха сцената с интерес. Чух как една жена каза: „Гледай я ти! На тия години още пазарува сама!“ Друга добави: „Сигурно е забравила къде е сложила парите.“

В този момент усетих болка в гърдите. Светът започна да се върти. Един от полицаите извика: „Госпожо, добре ли сте?“

Събудих се в линейката. Над мен се навеждаше млад лекар.

– Претърпели сте лек пристъп от стрес – каза той тихо. – Ще ви закараме в болницата за наблюдение.

В болницата никой не дойде при мен. Мария изпрати кратко съобщение: „Обади се, когато те изпишат.“ Петър не отговори изобщо.

Лежах сама в болничното легло и мислех за всичко случило се. Как стигнах дотук? Кога станах невидима за собствените си деца? Защо хората гледат възрастните като бреме или досада?

На следващия ден сестрата ми донесе портмонето – намерили го в количката за пазаруване. Всичко беше вътре. Никой не ми се извини за унижението, през което преминах.

Когато се прибрах вкъщи, апартаментът ми изглеждаше по-празен от всякога. Вечерта Мария ми звънна:

– Мамо, добре ли си вече? Извинявай, че не можах да дойда…

– Добре съм – излъгах аз. – Само малко уморена.

– Внимавай друг път…

Затворих телефона и седнах до прозореца. Гледах как светлините на града примигват в нощта и се питах: Кога загубихме връзката помежду си? Защо самотата тежи най-много точно тогава, когато човек има най-голяма нужда от топлина и разбиране?

Кажете ми, случвало ли ви се е да се почувствате толкова безсилни и сами? Какво бихте направили на мое място?