Едно писмо до първата ми любов: Завръщане към спомените, които не исках да събудя

„Защо ми пишеш сега, Мария?“ – думите му прободоха екрана като нож. Беше два и половина през нощта, а аз седях сама в кухнята на панелката в Люлин, с чаша студен чай и пулсиращо сърце. Не бях планирала да му пиша. Просто онази тишина, която се стеле над София след полунощ, ме задушаваше. Чувах само тиктакането на часовника и далечното ръмжене на хладилника. Всичко беше прекалено тихо, а мислите ми – прекалено шумни.

Стефан… Първата ми любов от гимназията в Пазарджик. Бяхме неразделни – аз, момичето с големите мечти и тетрадка, пълна със стихове, и той – момчето с вечните рани по коленете и смях, който можеше да разтопи ледовете на всяка зима. След бала животът ни раздели. Аз заминах за София, той остана в Пазарджик да помага на баща си в автосервиза. Писахме си първите месеци, после все по-рядко, докато един ден просто спряхме.

Сега, години по-късно, съм омъжена за човек, когото уважавам, но не обичам така, както обичах Стефан. Имаме дъщеря – малката Ива, която е слънцето в живота ми. Но понякога нощем усещам празнина, която не мога да запълня с нищо. Точно тази празнина ме накара да потърся Стефан във „Випуски“ – онзи сайт за стари съученици. Намерих профила му – снимка от някакъв ловен излет, леко прошарена коса, но същите топли очи.

Писах му: „Здравей, Стефане! Как си? Минаха толкова години…“

Не очаквах отговор. Но когато телефонът ми изписука след час, сърцето ми подскочи. Прочетох: „Защо ми пишеш сега, Мария?“

Седях дълго пред екрана. Какво да му кажа? Че не мога да спя? Че животът ми е подреден, но не е щастлив? Че понякога се чудя какво би било, ако бях останала в Пазарджик? Вместо това написах: „Просто ми липсваш.“

Той не отговори веднага. През следващите дни мислех само за това. Мъжът ми – Петър – забеляза, че съм разсеяна.

– Добре ли си? – попита ме една вечер, докато вечеряхме.
– Да… Просто съм уморена – излъгах.

Ива рисуваше на масата до нас. Погледнах я и се почувствах виновна. Какво правя? Защо ровя в миналото?

След три дни получих ново съобщение от Стефан: „И аз често мисля за теб. Но вече е късно.“

Това изречение ме удари като шамар. Върна ме години назад – към последната ни среща на гарата в Пазарджик. Тогава плакахме и двамата. Той каза: „Ще те чакам.“ Аз обещах да се върна. Но не го направих.

Вечерта не издържах и му звъннах. Гласът му беше по-дълбок, но познат.

– Мария…
– Стефане… Защо казваш, че е късно?
– Защото вече имаме други животи. Аз имам син – Виктор. Женен съм от десет години. Но понякога… понякога си мисля какво щеше да стане, ако беше останала.
– И аз… – прошепнах.

Настъпи тишина. Чувах само дишането му.

– Знаеш ли – каза той накрая – понякога си мисля, че първата любов никога не си отива. Просто се научаваме да живеем без нея.

Затворих телефона със сълзи в очите. През следващите дни бях като в мъгла. Петър усещаше напрежението.

– Мария, какво става? Не си себе си.
– Просто… мисля за миналото – признах най-накрая.
– За него ли? За Стефан?

Погледнах го изненадано.

– Знам повече, отколкото мислиш – каза тихо той. – Виждам как гледаш снимките от гимназията. Знам, че ти липсва нещо… или някой.

Заплаках пред него за първи път от години.

– Извинявай… Не знам какво ми става.
– Всички имаме минало – прегърна ме той. – Но трябва да решиш дали ще живееш в него или ще продължиш напред.

Тази нощ не спах. Мислех за всичко – за Стефан, за Петър, за Ива… За себе си. На сутринта написах последно съобщение до Стефан:

„Благодаря ти, че беше част от живота ми. Винаги ще те нося в сърцето си. Но е време да продължа.“

Той отговори само с едно сърце.

Сега стоя на балкона и гледам как слънцето изгрява над панелните блокове. Чудя се: Можем ли някога напълно да затворим вратата към първата любов? Или тя винаги остава като белег – невидим за другите, но болезнено истински за нас самите?

А вие… бихте ли посмели да напишете на първата си любов?