Гласът, който не исках да чуя – и надеждата, която не очаквах

– Госпожо, вие ли сте последната за днес? – гласът на медицинската сестра ме извади от унеса ми. Бях седнала в ъгъла на чакалнята, с наведена глава, втренчена в пода, сякаш там можех да намеря отговорите на всички въпроси, които ме измъчваха. Не исках да говоря с никого. Не исках да виждам никого. След развода си се бях превърнала в сянка – сянка на жената, която някога бях.

– Да, аз съм – промълвих едва чуто и се опитах да не срещам ничий поглед. В този момент вратата се отвори и в стаята нахлу познат аромат – смесица от тютюн и евтин афтършейв. Сърцето ми прескочи един удар. Не беше възможно. Не тук. Не сега.

– Здравей, Мария – гласът му беше същият, както преди години. Дълбок, леко дрезгав, с онази нотка на нежност, която някога ме караше да се чувствам защитена.

Погледнах нагоре и видях Стефан. Бившият ми съпруг. Човекът, който преди година си тръгна без обяснение, оставяйки ме сама с тишината на празния апартамент и въпросите без отговор.

– Какво правиш тук? – попитах, опитвайки се да звуча безразлично, но гласът ми трепереше.

– Майка ми е болна – каза той тихо. – Ти?

– Просто профилактичен преглед – излъгах. Истината беше, че не можех да спя нощем от тревога и самота. Често идвах тук само за да видя хора, без да говоря с никого.

Настъпи неловко мълчание. Сестрата ни изгледа с любопитство, сякаш беше свидетел на сцена от сериал.

– Мария… – започна Стефан, но аз го прекъснах:

– Не е нужно да говорим. Всичко е ясно.

Но нищо не беше ясно. Всяка вечер се питах какво направих погрешно. Защо той си тръгна? Защо аз останах сама? Защо приятелите ми се отдръпнаха? Защо майка ми все повтаряше: „Ще мине, ще видиш“, а аз не виждах никакъв изход?

След развода спрях да излизам. Не вдигах телефона дори когато най-добрата ми приятелка Даниела настояваше да се видим: „Мария, не можеш цял живот да се криеш!“. Но аз можех. И го правех.

Всяка семейна среща беше изпитание. Брат ми Петър ме гледаше със съжаление, а снаха ми Лили все намираше начин да подхвърли: „Е, поне нямате деца – по-лесно ще ти е.“ Не знаеше колко боли тази фраза.

Вечерите прекарвах сама пред телевизора или с книга в ръка, но мислите ми винаги се връщаха към онзи момент, когато Стефан каза: „Не мога повече така.“ И си тръгна.

Сега стоеше пред мен – по-уморен, с повече бръчки около очите, но все така познат. И неочаквано усетих как гневът ми започва да отстъпва място на нещо друго – тъга? Любопитство? Или може би надежда?

– Мария… – повтори той и този път не го прекъснах.

– Знам, че нямам право да те моля за нищо – каза тихо. – Но… липсваш ми.

Сърцето ми се сви. Колко пъти бях мечтала да чуя тези думи? Колко нощи бях плакала заради тях?

– Липсвам ти? След всичко? След като ме остави сама?

Той кимна мълчаливо.

– Не знаех какво правя – прошепна. – Бях объркан. Мислех, че ще е по-добре за двама ни…

– А беше ли? – попитах остро.

Той поклати глава:

– Не. Беше ад.

В този момент усетих как стената около сърцето ми започва да се пропуква. Но не можех просто така да забравя всичко.

– Не знам дали мога пак да ти вярвам – казах честно.

– Не те моля за това – отвърна той. – Само… позволи ми да бъда до теб. Като приятел. Като човек, който те познава по-добре от всеки друг.

Замълчах дълго. В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Животът е кратък, Мария. Не го пропилявай в самота.“

Сестрата ни прекъсна:

– Госпожо Георгиева, докторът ви чака.

Станах бавно и погледнах Стефан:

– Ще поговорим ли после?

Той се усмихна едва забележимо:

– Ще те чакам тук.

Влязох при лекаря с усещането, че за първи път от месеци дишам свободно. Може би не бях готова да простя напълно. Може би никога нямаше да бъда същата Мария като преди развода. Но за първи път повярвах, че самотата не е присъда до живот.

Излязох от кабинета и видях Стефан все още там. Усмихнах му се плахо.

Може би заслужаваме втори шанс. Може би не всичко е загубено.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли разбитото сърце да обикне отново?